Протоиерей Андрей Ткачев
Когато отиваме на гости, обикновено носим подаръци. Обичайно това са цветя, бонбони, някакво питие. Когато отиваме в храма, за да застанем пред лицето Божие, не носим бонбони, защото там има друга сладост! И питие не вземаме със себе си, защото храмът ни предлага друго питие и друго веселие. Но цветя можем да занесем!
Красиво е, когато храмът е украсен с цветя. Защото първото място, което е обитавал човекът, е раят. И най-добре символизират рая пението на птиците и уханието на цветята. Църквата е нашият земен рай, където си припомняме нашето погубено блаженство и се готвим за блаженството на бъдещия век. Цветята са и символ на най-голямата красота на земята, а храмът е достоен да бъде украсен с най-прекрасното. Свети Йоан Кронщадски, например, се събуждал рано и се молел на въздух, в градината. Любувал се на цветята, целувал листенцата им – като десницата Божия.
Често венци от цветя красят иконите, букети стоят под иконостаса и из целия храм. И не бива да има книжни или изкуствени цветя, защото имитацията на реалността, фалшивият образ на живот нямат място там, където хората се молят на Твореца на истинския живот, където се потапят в истината, а не в някаква измислена реалност. Истинната вяра е дошла от изток, където цветята не са рядкост и се е разпространила навсякъде, включително и там, където те почти не виреят.
Какво тогава да занесе човек в храма, нали не може да отиде на гости при Бог с празни ръце?! От древност хората са носели в храма това, което е било нужно за Литургията: пшенично брашно за нафората, вино, растително масло за кандилата, пчелен восък за свещите…
И днес човек може да пожертва за храма хубаво вино, брашно, елей… Може просто да си купи свещи – ето една малка жертва. Църквата се нуждае и от труда на човешките ръце – може нищо да не принесеш, но да останеш след служба, да почистиш свещниците, кандилата, да избършеш праха, да измиеш пода – това несъмнено също е жертва, защото е породена от любов към Бога, а именно тя се явява източник на жертвоприношението.
По особен начин се трудят за храма и тези, които участват в строителните работи, които шият свещеническите одежди, които се грижат за чистотата и реда му – всичко това са видими материални знаци на невидимата духовна любов! Още със самото Си раждане на земята, Христос приел подаръци от човеци – тримата мъдреци, които дошли отдалеко и Му донесли злато, тамян и смирна. Паметта за тях би трябвало да ни подсети да не отиваме в храма с празни ръце. Освен това, да принесем нещо, не означава непременно да е такова, което може да се носи в ръце или в портфейл. Повече от това е, което е в ума, паметта, съвестта и сърцата ни!
Идвайки в храма, ние никога не сме сами, дори когато храмът е празен и не се извършва служба в него. Там винаги присъстват ангели, молещи се за всички, които прекрачват църковния праг. И ние, влизайки в Божия дом, сме длъжни да се молим не само за себе си, но и за другите. Мислите и сърцата ни пазят паметта за наши близки – живи и покойници. Ние възнасяме прошения за тях, за здраве, за успех, за помощ, за благословение, за прощение на греховете, за упокоение на душите…
И така, отивайки в храма, да се запитваме: с какво отиваме, какво носим със себе си? Носим ли жертва за нуждите на храма, носим ли покаяние за греховете си и желание за изправяне? Носим ли тревога и болка за някого, за да се помолим усърдно за него? И така, изпитвайки себе си и измервайки степента на своята съзнателност във вярата, можем всяко наше идване в храма да превърнем в стъпало към небето!
Превод от руски: Валя Марчелова