Автор: Сергей Худиев
Неотдавна ме попитаха: Нима не може човек да е добър без Църквата? Има въпроси, в които се съдържа определено подразбиране, като например въпросът: „Престанахте ли да пиете коняк рано сутрин?“, който въпрос подсказва, че сте имали подобен вреден навик. По подобен начин, и въпросът, който ми бе зададен, предполага някои неща.
В частност, той подсказва, че главната цел на религията е да ни направи прилични хора, както, например, целта на диетата е – да ни направи по-здрави. Това ми напомня забавната история, която разказваше един лектор. Той имал познат преподавател в неделно училище, който бил атеист. Когато го питали защо е атеист, а преподава на децата религия, той отговорил: „Нали някой трябва да държи под контрол тези малки палавници!“.
Хората често изхождат от това, че главната цел на религията е да държи мерзавците под контрол. Както е казал Волтер, че ако не е имало Бог, то Той трябвало да бъде измислен. Интересите на обществото изискват хората да бъдат плашени с адски възмездия и да им бъдат обещавани небесни награди, за да се държат долу-горе прилично. Защото, ако изпаднат в атеизъм, ще започнат да крадат портфейли, да злословят началниците си и да нарушават правилата за движение по пътищата.
Гледайки на това, невярващият човек може да каже: „Да, аз и без да вярвам в Бога, в рая и ада ,,не крада портмонета“. И ще бъде напълно прав! Има много честни, порядъчни и законопослушни граждани, които не вярват в Бога.
Ако религията е средство за социален контрол, то необходимостта от нея може да бъде оспорена, както и нейната ефективност. „Не ми е нужна религия, за да ме държи под контрол – аз и без това не бъркам в чужди джобове!“.
Но работата е там, че целта на религията съвсем не е в това!
Вярата несъмнено има социален ефект: пияници изоставят своя порок, престъпници стават законопослушни, вярващите, като цяло, водят по-кротък и безметежен живот, но целта на религията, всъщност, е съвсем друга!
Християнската вяра там, където я приемат сериозно, действително превръща хората в по-добри (не по-добри, отколко е някой друг, примерно, а по-добри, отколкото те самите са били преди), но целта й не е това. Лекарството, изцеляващо от смъртна болест, подобрява и цвета на лицето на болния, но все пак то не е средство за разхубавяване, а е средство, спасяващо от смърт.
Да бъдеш добър и порядъчен гражданин, е задължително, но краят все пак е – добропорядъчен труп на гробището.
А Христос ни предлага нещо съвсем друго!
Христос дойде, не за да подобри обществото – това по-скоро е странично явление. Той дойде, за да ни даде – на всеки от нас, лично, вечен живот! „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това?“ (Иоaн.11:25-26).
Ние сме призвани към вечен и блажен живот, по отношение на който, нашият днешен е подобен на живота на гъсеница, която след това ще се превърне в пеперуда. Ще настъпи момент, когато ще разберем, че сме се прибрали у дома, че благополучно сме завършили нашия път, че сме седнали на тържествената трапеза при Нашия Отец, че сме влезли в новия спасен и преобразен свят, че сме станали светли, радостни, сияещи същества, изпълнени с безкрайна красота и ликуване. Ще ни въведат в Небесния град, където ще бъдем топло посрещнати от неговите граждани, където е и неговият Цар, и Господ наш Иисус Христос ще ни признае за Свои!
За тази радостна надежда е писал и свети апостол Павел: ,, желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро“ (Филип.1:23). Става дума за приближаващата го мъченическа смърт, в предверието на която, апостолът е изпълнен с надежда. „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище“ (2Кор.5:1-2).
Тази надежда освещава всяка минута от живота на християнина. Дори и в най-печалните дни, в живота ни присъства това очакване на безконечната радост.
Но може да се случи и друго – да чуем страшните думи: „Истина ви казвам: не ви познавам“ (Мат.25:12). Ние може да се окажем пред затворените врати и твърде късно да разберем, че през цялото време са ни викали, но ние не сме искали. Отлагали сме, не сме вярвали, надсмивали сме се и сега, когато цялото ни време е изтекло, се оказваме зад дверите, във външната тъмница.
Докато живеем тук, на земята, можем да вземаме решения, които да ни въведат във вечната радост или пък – да ни лишат завинаги от нея. За всеки от нас неизбежно ще настъпи моментът – било то по-рано или по-късно, когато не ще можем да променим нищо и завинаги ще се въдворим в онова място, което сами сме си избрали.
И нашата вяра не се състои в това, как да станем прилични граждани, а в това – как да влезем във вечния и блажен живот. Разбира се, че при това трябва и да сме честни граждани, добросъвестни работници, грижовни в семействата си – но за друго става дума, за нещо твърде по-значително.
Всеки път, когато подминаваме входа на храма, ние подминаваме вратата, водеща в Живота. А бихме могли да влезем, да попросим от Бога наставление и помощ, да разпитаме хората в храма, за да узнаем повече, да пристъпим към изповед и да застанем на пътя, който естествено ще ни помогне да станем и по-добри, но което е много по-важно, ще ни приведе към вечната радост!
Превод от руски език: Валя Марчелова