Автор: Архимандрит Мелхиседек (Артюхин)
Има на този свят място, където много плачат. Има и място, където плачат винаги, но има и място, където никога не плачат!
Евангелското повествование за Страшния Съд ни напомня за това, че мястото, където много плачат, е нашата земя, в която сега живеем и плачем за това, че сме се лишили от своя живот. Тук всеки за нещо пролива сълзи: кой заради злия си съпруг или съпруга, кой заради лошите си деца или заради малката заплата, а някой плаче от обида, завист или униние. Много са хората и поводите, за които плачат, но не и по Бога. И такъв плач не ни носи нито радост, нито утешение, ни прошка. Господ само един плач нарича блажен: ,,Блажени плачущите, защото те ще се утешат“ (Мат 5:4) – плачещите над погиващата душа. Плачът по Бога е плачът за нашите грехове, и този плач е добър, покаен, изпросващ прошка за греховете ни.
Но в света има място, където плачат винаги – това е адът – място, лишено от светлина, приготвено не за хората. В Евангелието ясно се казва, че то е приготвено за дявола и неговите слуги. Хората сами доброволно избират това място, като откликват на призива на Господ, не избират истината, не искат да изменят живота си, а значи по собствена воля се оказват във вечния мрак на ада.
И има място, където никога не плачат – райските обители, Царството Божие, царството на доброто, правдата и истината, което Господ е приготвил за всички, възлюбили истината и Бога. Нашата чедолюбива Майка Църквата се грижи да не се озовем на мястото, където плачат. А за това е необходимо и много малко, но и твърде много – да подбудим своята съвест от съня греховен, да нахраним, напоим, излекуваме и украсим своята собствена душа.
Ще настъпи момент, в който няма да го има времето! Ще настане мигът, в който няма да можем да кажем ,,утре“, когато всички наши земни планове ще спрат. В този момент всичко, което е било реалност, ще стане мит. Доколкото всички сме хора – маловерни или съмняващи се – въобще скептици, то животът в бъдещия век ни се струва нещо от областта на фантастиката – някъде и някога, и неясно с кого извършващ се.
Кой от нас може да каже, че има реалното усещане за края на битието? Реално усещане за това, че всеки от нас ще премине във вечността? Ще премине във вечността не просто така, а след като на Страшния Съд бъде оценена всяка негова крачка, претеглена всяка мисъл и всяко дело – добро и зло. Ако имахме усещане за реалността на предстоящия отговор пред Бога, тогава наполовина бихме били святи. Преподобният Йоан Лествичник така и казва: ,,Когато човек го нападне мисълта за края му, тогава престава течението на неговия греховен живот“.
Най-главното за всеки човек е да помни как може да завърши животът му. Тогава по-внимателно ще погледнем на живота си, ще престанем да се предаваме на безгрижие и ще сме наясно, че това ще се случи не с някого и не някога, а с нас, във всеки един момент. Трябва да помним, че рано или късно ще престъпим прага на вечността и гласът на Господа ще поиска да отговорим как проживяхме на земята временния си живот и как се подготвихме за вечността? Защото нашият земен живот е наистина една подготовка за вечния и не е книга, а предисловие към книгата. И колко жалки са хората, които са взели предисловието към книгата за самата книга, които са помислили, че по-нататък няма нищо, че всичко свършва днес, тук – на земята. Няма Съд, ни въздаяние, ни ад, ни рай, ни награда, ни наказание.
Много мислят именно така. Нашето лукаво съзнание и сърце постоянно се доверяват на изкушаващия дяволски глас, който още в рая нашепва на нашите предци, че Бог е излъгал, като им е казал, че ако ядат от забранения плод, ще умрат. Това той прошепнал в ушите на Ева и това продължава да шепне на всеки от човешкия род. И ето, хората, които се доверяват на този дяволски глас, живеят така, като че ли са безсмъртни, като че ли никога няма да умрат. Те и умират така, като че ли никога няма да им се наложи повече да живеят.
Знаете ли как е умрял Антон Павлович Чехов? Той бил през целия си живот скептик и невярващ човек. Боледувал от неизлечима форма на туберкулоза. Към края му намекнали, че е добре да повика свещеник. Но той не поискал. Последната му молба била да му донесат шампанско. Поднесли му чаша шампанско. Той го изпил и казал: ,, Да, много добро. Никога не бях бил такова!:. И с тези думи умрял..
Всички знаем за милосърдието, любовта, благостта и човеколюбието Божие. Защото Господ е направил всичко, за да ни спаси – приел човешка плът, родил се в бедни ясли, приел Обрезание, Кръщение в Йордан, ходил по грешната земя, търпейки подигравки, оскърбления и накрая претърпял Разпъване на Кръста. Но също сме длъжни и да разберем, че Господ е не само милосърден, човеколюбив и състрадателен, но и правосъден, което често забравяме. Поради което и историята с нашите прародители в рая, ежечасно се извършва и с нас, самите. Като тях някога, така и нас дяволът ежечасно ни изкушава и изпитва верността ни към Господа, подтиква ни да предадем Бог. Дяволът е готов да даде на човек всичко, що му е угодно, всички земни съкровища, само да ни отвърне от помненето на Бога, от мисълта за Божия Съд и въздаянието. Лукавият знае, че ако човек помни всичко това, няма да се поддаде лесно на престъпление и всякакъв грях.
В Евангелието неведнъж се говори за това, че след всяко престъпление следва наказание. Това наказание е постигнало и Адам и Ева, а целият грешен свят бил потопен – само осем души били спасени. Божието наказание се изляло над нечестивите градове Содом и Гомор, потънали в неистов разврат и над ,,великия Вавилон“. Господ явил Своето правосъдие и в отговор на възбудения вик на еврейския народ: ,, кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни (Мат.27:25). Древният иудейски историк Иосиф Флавий описал как е пострадал народът, който разпнал Христос. В 70-та година римските легиони обкръжили Иерусалим и унищожили около два милиона евреи, които се били събрали на своята иудейска Пасха. И действително, не останало от този град ни камък върху камък – римските войски разрушили градските стени, за да бъде изтрита завинаги паметта за нечестивите люде. И днес в Иерусалим е останала само малка част от древната стена на огромния храм, при която плачат евреите – ,,стената на плача“. Господ показал, как човек да бъде наказан за греха си само в един миг, за да не се предаваме на безгрижие и нехайство и за да не разпъваме в сърцето си Христос.
Може да възникне въпросът: Защо Господ, Който е благ и милосърден така строго съди? В Евангелието се говори за неугасващия огън, за незаспиващия червей, за вечния тартар, за геената огнена. Какво е това? Някои мислят, че е само алегория, образно изражения, а в действителност изобщо такова не може да съществува. Но това не е художествена измислица, не е приказка, а действителност! Оказва се, че във времето на земния живот на Спасителя, огнена са наричали долината Еномова в покрайнините на Йерусалим. По-рано там се е намирало езическо капище, а после сметище, в което се изхвърляли отходните нечистотии. Там се извозвали и телата на убитите разбойници, които не погребвали, а просто изхвърляли на бунището. Представете си каква нетърпима воня се разнасяла там и за да я унищожат, постоянно палели огньове, покарай което горещината била много силна. Ето, това било Геенската долина, долината Еномова, която припомня Христос, за да даде представа какво очаква неразкаялите се грешници.
В беседата на преподобния Серафим Саровски с неговия духовен син Николай Александрович Мотовилов, бидейки човек православен, се усъмнил във вечните мъки и дори изказал съмнение в съществуването на духовете на злобата. Преподобният Серафим му възразил: ,, Какво говорите! Един малък бяс, ако му бъде разрешено, по своята злоба би могъл да преобърне целия свят, но Господ не му дава сили за това“. Заради тези съмнения в реалното съществуване на духовния свят, Господ допуснал Мотовилов да изпита върху себе си адски мъчения. Впоследствие той сам описва, как някакъв тъмен, зловонен облак влязъл в него и в течение на три дни изпитвал геенски огън, така че хората около него събирали многократно сажди от тялото му. Мотовилов изпитал и вечния тартар: той бил обгърнат от такъв хлад, че дори над гореща свещ никак не можел да съгрее ръката си, макар че цялата почерняла от сажди. Цели денонощия маловерецът бил гризан от незаспиващ червей, който влизал във вътрешността му, излизал от уши, уста, нос и отново влизал, гризял го непрестанно, но не го изяждал. И в ужас Мотовилов се молел на човеколюбивия Бог да прекрати мъченията му и да не го оставя вечно да пребивава в тях. Тази история ни предупреждава да не си правим илюзии и да украсяваме с цветя тази адска яма, която ни грози.
Светските хора, живеещи само по плът, не мислят за вечността, а единствено как да украсят живота си. Но вярващите хора, макар и незначителна част от своя живот, са длъжни да употребят, за да украсят своята душа. И ако мислехме постоянно за смъртта, то не бихме извършвали големи грехове и грешки, а всячески бихме се грижели за изправяне на своя живот.
Господ не желае нашата смърт, напротив, в Евангелието Той се обръща към праведниците: ,, дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Мат.25:34). А на грешниците казва: ,, идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат.25:41). Не за хората е бил приготвен адът, но за дявола и слугите му. А ние, със своите грехове, сами се обричаме на тази страшна участ. Ако имаме някаква човечност, макар и подобие на вяра, то, както казва свети Теофан Затворник, на Страшния Съд Бог ще търси не това, заради което да осъди човека, а това, заради което да го оправдае.
Светител Йоан Златоуст казва, че много по-страшни от геенския огън и незаспиващия червей ще се окажат мъченията на съвестта, когато грешникът внезапно осъзнае, че единствено той и никой, и нищо друго – ни живот, ни обстоятелства, ни времето са виновни за това, че се е озовал в ада и ще пребивава там вечно. Трудно е да си представи човек що е вечността и какво означава никога да не престане това състояние на душата, когато нищо не може да се промени. Ние сме длъжни да помним това и да не се уподобяваме на хората, които никак не мислят за вечността, нито за безсмъртието на своята душа, нито за праведния и неумолим Съд Божий, когато всяко дело, всяка тайна мисъл ще бъдат открити. Ако нещо би могло да се укрие от човеци, от духовника на изповед, то за Господа нищо не може да остане скрито. Бог познава нашето сърце и всички тайни помисли. Всяко дело и всяка мисъл на човека се вписват в книгата на живота, по която ще бъдем съдени, и духовете на злобата ще ни припомнят всяко наше съгрешение. Но Господ ни е дарил велика милост – всички беззаконни дела, вписани в книгата, може да бъдат зачеркнати чрез собственото ни покаяние, чистосърдечно откривайки пред духовника своите грехове. По този начин Господ ни дава правото сами да решим своята участ.
Ние четем Светото Евангелие, слушаме проповедите, които постоянно ни напомнят за тази вечност, но все едно оставаме безчувствени, пренебрежителни, сърцата ни хладни, нищо не ни трогва. И как да излезем от това духовно състояние?
Започва се от малкото: преди всичко с пазене на собствената съвест, за да не правим нищо против Бога, против ближния. Трябва винаги да помним, че всеки ден може да бъде за нас последен, тоест винаги да сме готови за внезапна смърт. И ако сега се намираме в непримиримост към брат или сестра, в гняв, във вражда или ненавист, то трябва да си спомним, че в този момент Господ може да ни изправи пред Своя праведен Съд. И каква ще бъде тогава нашата участ? Църковното предание е съхранило за нас словата на Христа Спасителя: ,,В каквото те заваря, в това и ще те съдя“. Заради това, винаги трябва да помним за смъртния час и Страшния съд, което ще ни пази от безгрижие и нерадение.
Много може да възразят: „Но това е ужасно! Помрачава празника на живота ни- всички тези мисли за покаяние, за някакъв си Съд, за отговор, за отговорност! Всичко е толкова мрачно!“ Но нали, ако имаш гастрит, ти казват: спиртни напитки, мазно, пържено са противопоказни. Ако имаш захарен диабет, трябва да си инжектираш инсулин. Ако имаш стенокардия, то лекарят ти предписва съдоразширяващи. Е, и?! Това също ли помрачава празника ти или е продължение на твоя живот? Разбира се, че е продължение, защото ако не си вземаш лекарствата, след година ще си в гроба. Ако така се грижим за този живот, колко повече трябва да се замислим за вечния, за да не се окажем с болестите на душата си в адската тъмнина. Ако човек тук, на земята не е живял по Бога, то там изведнъж и отнякъде си нищо няма да се случи. Ако човек е живял тук по Бога, имал е здрав духовен живот, с молитвата, с връзката си с Бога, там ще се умножи и възрастне. И изправлението, и покаянието, и преображението- всичко се случва именно в земния период на нашия живот. А когато времето спре, тогава вече и изправянето, и усъвършенстването, и покаянието – всичко това ще бъде невъзможно.
Ненапразно вечерните молитви завършват с изповядване на греховете пред Господ, макар и в повечето случаи формално да ги изброяваме. Много полезно е, поне за няколко минути да си представим себе си пред Всевиждащия Бог, да поразмислим за това, как е преминал денят ни. И така да изповядаме пред Господа своите грехове, правейки поклони, защото тази изповед и тази нощ може да се окажат последни в нашия живот. А после и тези грехове да изповядаме пред духовник, за да чуем от него словата на разрешителната молитва: ,,Прощавам и разрешавам“. Винаги трябва да помним за своя последен час, в който като почука Господ, да бъдем готови да отворим за Него дверите на нашето сърце, очистено от грях. За да не ни застигне внезапно смъртният час, а да сме готови да Го последваме в Небесните обители, където според своята малка вяра да се сподобим да чуем желания глас на Нашия Господ: ,, Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира!“ (Мат.25:34).
Превод от руски език: Валя Марчелова