Преподобни Алексий, човек Божий
Тропар на преподобни Алексий, човек Божий:
Възвисил се в добродетел и очистил ума, достигнал си крайно желаното; украсил с безстрастие живота си, с изрядно постене сдобил се с чиста съвест и пребъдващ в молитва като безплътен, си възсиял като слънце в света, преблажени Алексие.
Кондак:
Дома на твоите родители си имал като чужд, поселил си се в него като нищ, и след успението ти си приел венеца на славата и си се показал дивен на земята, Алексие, човече Божий, радост на ангели и човеци.
В Рим[1], по време на царуването на Аркадий (395-408 г.) и Хонорий (395-423 г.), живял благочестив човек на име Евфимиан. Той бил твърде богат и знатен велможа, така че дори и неговите слуги, които били около 3 хиляди, носели копринени одежди. Но при всичко това той не бил напълно щастлив, тъй като жена му била безплодна и нямал деца. Евфимиан строго спазвал Божиите заповеди и се отличавал с добротата си: всеки ден той устройвал в своя дом три трапези за вдовици и сираци, за бедни, странници и болни. А той самият приемал храна само след деветия час[2], разделяйки я със странстващите иноци, а до това време винаги постел. Ако се случело някой ден да се съберат по-малко бедни при него и поради това да раздаде и по-малко милостиня от обичайното, Евфимиан падал в скръб на земята и казвал:
– Аз не съм достоен да живея на земята на моя Бог.
Неговата съпруга Аглаида била богобоязлива жена, обичала съпруга си и била щедра в раздаването на милостиня. Като се съкрушавала заради своето безплодие, тя често се обръщала към Бога с такава молитва:
– Господи, спомни си за мен, недостойната Твоя рабиня, и ме избави от моето безплодие, за да стана майка. Дай ни син, който да бъде радост в живота ни и опора в старините ни!
Господ по Своето милосърдие чул молитвата ѝ: за голяма радост на мъжа си тя родила син, който при светото Кръщение бил наречен Алексий.
Когато станало на шест години, момчето било дадено от родителите си на учение. То бързо усвоило обичайните за това време светски науки и особено добре изучило Свещеното Писание и църковните книги. От детето израснал разумен и благочестив юноша. Разбрал суетността на преходните светски блага, той решил да се отрече от тях, за да получи вечните блага. Затова дори започнал да носи груба власеница, за умъртвяване на плътта.
Когато Алексий навършил пълнолетие, Евфимиан казал на жена си:
– Да оженим сина си.
Тези думи много зарадвали Аглаида и тя, като паднала при нозете на мъжа си, казала:
– Нека Бог да благослови твоето намерение, за да видя жената на моя син и неговите деца. Тази голяма радост ще ме подтикне да бъда още по-щедра към бедните и нищите.
Те сгодили Алексий за една девица от царски род, а след това над тях било извършено и тайнството на бракосъчетанието в църквата на свети Бонифаций, и целият този ден до нощта преминал във веселие и ликуване. След като свършило празнуването, Алексий с благословението на своя баща влязъл в стаята на невестата и я намерил да седи в едно кресло. Като взел своя златен пръстен, той го загърнал със скъпоценния си пояс в една порфирена[3] дреха и го предал на невестата си с думите:
– Запази това и нека Господ да бъде над нас и да ни помага със Своята благодат, за да устрои в нас нов, истински християнски живот.
След това влязъл в своята стая, съблякъл сърмените си дрехи, облякъл се в прости и като взел нещо от своето богатство – малко злато и скъпоценни камъни, тайно излязъл от бащиния дворец и напуснал града. Като дошъл на пристанището, той намерил кораб, който се готвел да отпътува за Лаодикия[4] и се качил на него. През цялото време на пътуването Алексий се молел на Бога така:
– Боже – казвал той, – Ти, Който ме спасяваш всякога и от всичко още от деня на моето рождение, спаси ме и сега от суетния мирски живот и ме удостой в деня на Страшния Твой съд да застана от дясната Ти страна заедно с всички, които са Ти благоугодили.
Когато корабът пристигнал и Алексий слязъл на брега, срещнал пътници, които отивали в Месопотамия[5]. Той се присъединил към тях и тръгнал с тях за Едеса[6], където се пазел неръкотворният образ[7] на Господ Иисус Христос, който Той, по време на земния Си живот, изпратил на едеския цар Авгар. При вида на Христовия образ свети Алексий се изпълнил с голяма радост и като продал всичките си скъпоценности, които бил взел със себе си, раздал парите на бедните, а сам се облякъл в просешки дрипи и започнал да живее от подаяния. Светият живеел при входа на църквата “Света Богородица”, животът му бил строго подвижнически: пребивавал в непрекъснат пост, като вкусвал само малко хляб и пиел вода с мярка; всеки неделен ден Алексий се причастявал с пречистите Христови Тайни, а цялата милостиня, която събирал, раздавал на престарелите бедни. Той ходел с приведена глава, възнасяйки ума си към Бога, чрез непрестанната мисъл за Него. От този суров живот тялото му изсъхнало, увехнала красотата на лицето, очите хлътнали и зрението им отслабнало.
Междувременно, когато на разсъмване след нощта на бягството неговите родители влезли в стаята на невестата, за голямо свое удивление я намерили сама – тъжна и скърбяща. Те търсили навсякъде сина си и като не го намерили, горчиво скърбели и плачели. Така радостта им се превърнала в мъка. Като видяла, че Алексий не се връща, майка му влязла в стаята си, затворила прозорците, постлала вретище и като го посипала с пепел, се простряла върху него и се молела, като казвала:
– Няма да стана оттук и да изляза от своя затвор, докато не узная какво се е случило с моя единствен син – защо и къде е отишъл той.
Младата съпруга се затворила заедно с нея и също говорела, плачейки:
– И аз няма да си отида от теб, но като пустиннолюбива и вярна гълъбица, която с жална песен търси и призовава по планини и долини изгубения си съпруг, търпеливо ще чакам известие за моя мъж – къде е той и какъв живот е избрал за себе си.
Бащата на Алексий също много скърбял; той пращал слугите си в разни градове и страни, за да търсят сина му. Някои от тях дошли и в Едеса, но като го видели, не го познали, а го помислили за просяк, и дори му дали милостиня. Алексий ги познал и в смирението си поблагодарил на Бога, че му е дал възможност да получи подаяние от слугите си. А те, като се върнали, казали на своя господар, че не могли да намерят сина му, въпреки че навсякъде са го търсили.
Седемнадесет години Алексий преживял, просейки пред църквата “Света Богородица” в Едеса, и със своя живот угодил много на Бога. По това време клисарят на църквата получил откровение за него: той видял иконата на Божията Майка[8], която му казала:
– Въведи в църквата ми Божия човек, достоен за Небесното Царство; защото молитвата му възхожда към Бога като благоуханно кадило и като венец на царска глава, така Дух Светий почива върху него!
След това видение служителят започнал да търси човека с такъв праведен живот, но като не го открил, се обърнал с молитва към Пресвета Богородица, молейки я да му помогне да изпълни дадената от нея заповед. И отново във видение той чул глас от иконата на Божията Майка, която му казала, че Божият човек е този просяк, който седи до вратите на храма. Клисарят намерил Алексий и го въвел в храма, за да живее там. Оттогава мнозина узнали за праведния живот на Божия човек, започнали да му оказват голяма почит. А той, като не желаел човешка слава, тайно напуснал града. Качил се на кораб, който отивал в Киликия[9], като мислел в себе си: “Ще отида в Киликия, където никой не ме познава и ще живея при храма на свети апостол Павел.” Но по време на плаването, по Божия воля, се дигнала страшна буря и корабът, след като дълго се лутал, неочаквано излязъл при бреговете на Италия, недалече от Рим. Слизайки от кораба, Алексий си казал:
– Жив е Господ, моят Бог! Не ще бъда в тежест никому, но ще отида като чужденец в дома на моя баща.
Приближавайки се до родната си къща, той срещнал баща си, който се връщал от царския дворец, придружен от многобройни слуги. Алексий му се поклонил до земята и казал:
– Рабе Божий, смили се над мене, нищожния и бедния, и ми позволи да се поселя в някой ъгъл на твоя двор, за да мога да се храня с трохите, които падат от трапезата ти! А Господ ще те благослови и ще ти дарува Небесното Царство, и ако имаш някого от твоите близки да странства, ще го върне благополучно при теб.
Тия последни думи на странника напомнили на Евфимиан за любимия му син. Той се просълзил и милостиво изпълнил молбата му, а обръщайки се към слугите си, казал:
– Кой от вас иска да се грижи за този просяк? Ако добре се погрижи за него, аз се заклевам, че ще получи награда и пълна свобода от мене. Постройте му колиба при вратите на дома ми, за да мога да го виждам по-често; нека да му се носи храна от моята трапеза и никой да не го оскърбява.
Така започнал да живее Алексий пред вратите на бащиния си дом. Евфимиан всеки ден му изпращал храна от своята трапеза, но той я раздавал на бедните, а сам хапвал само по малко хляб и вода, но и това – в такава мярка, колкото да не умре от глад и жажда. По цяла нощ той прекарвал, бодърствайки, в молитва и всеки неделен ден се приобщавал в храма със светите Христови Тайни. Удивително било търпението на Божия човек! Много неприятности и огорчения, особено в късните вечери, понесъл той от слугите на своя баща: някои го дърпали за косите, други го оскърбявали, трети изливали на главата му помия, и въобще – издевателствали над него по най-жесток начин. А Алексий понасял всичко с мълчание, знаейки, че те се държат така с него по внушение на дявола, и като се въоръжавал с молитва срещу неговите козни, ги побеждавал с търпението си. По-тежко за него било едно друго изпитание: срещу колибата се намирал прозорецът на неговата жена. Тя, подобно на Рут[10], не поискала да се върне в дома на баща си, а останала да скърби със своята свекърва. Светият често чувал плача и риданията на майка си и невестата си. Сълзите им преизпълвали сърцето му със жалост, но с любовта към Бога той побеждавал плътската любов към жена си и родителите си; търпенето на тези почти непоносими скърби заради Бога дори го утешавало. Така преживял Алексий в дома на своите родители седемнадесет години и никой не го познал, а всички го смятали за бездомен просяк; над тогова, който бил господар на дома, син и наследник, слугите издевателствали като над пришелец и странник. А когато Господ поискал да го призове от този временен живот, в който той изпитал толкова нищета и лишения, във вечния, Той му открил деня и часа на неговата смърт. Алексий поискал хартия, мастило и перо от слугата, който го наглеждал, и описал целия си живот; и за да убеди родителите си, че той е наистина техният син, споменал някои обстоятелства от своя живот, които били известни само на тях, написал също и думите, които казал на своята невеста в нощта преди да избяга от дома си – как ѝ дал пръстена и пояса си. Писмото си завършил така:
– Моля ви, мили мои родители и моя честна невесто, простете ми, че като ви оставих, аз ви причиних толкова голяма мъка; и аз страдах и се измъчвах в сърцето си заради вашата скръб и непрестанно молех Господа да ви даде търпение и да ви приеме в царството Си. Надявам се, че Той по Своето милосърдие ще изпълни молитвата ми, защото от любов към Него аз избрах този толкова многоскръбен живот и не го измених, поддавайки се на сълзите ви, тъй като за всеки християнин е по-добре да се посвещава на своя Творец и Създател, отколкото на родителите си. Вярвам, че колкото голяма скръб ви причиних, толкова, и още по-голяма, ще бъде радостта ви в Царството Небесно.
Като написал това, Алексий започнал спокойно да очаква смъртта и цял се предал на молитва.
Веднъж, когато папата[11] извършвал в съборната църква на светите апостоли Божествена литургия, към края от олтара се разнесъл глас, който бил чут от всички:
– Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. (Мат. 11:28).
Присъстващите в храма, обхванати от ужас, паднали на земята и викали: “Господи, помилуй!”
След това отново се чул гласът:
– Потърсете Божия човек, който се готви да отмине в другия живот; нека той се помоли за града; неговата молитва ще ви принесе голяма благодат!
Търсили този човек из цял Рим и не знаели какво да правят, тъй като не могли да го намерят. Затова, като отново се събрали заедно с папата и с царя в съборната църква, вечерта срещу петък, отслужили всенощно бдение, молейки Христа да им посочи Своя угодник. В петък сутринта свети Алексий отминал при Господа. Междувременно в църквата отново по време на богослужението се чул тайнственият глас от олтара:
– Търсете Божия човек в дома на Евфимиан!
Тогава царят[12] казал на Евфимиан:
– Защо ти, имайки в дома си такова съкровище, не си ни съобщил за това?
Евфимиан отвърнал:
– Господ ми е свидетел, че аз нищо не зная.
И като повикал главния слуга, го попитал:
– Не познаваш ли някого измежду слугите, който да се отличава с добродетелен и угоден на Бога живот?
– Не познавам – отговорил той, – няма нито един добродетелен, всички живеят небогоугодно.
Царят и папата решили сами да отидат в дома на Евфимиан и да потърсят Божия човек. Евфимиан отишъл напред, за да се приготви за приемането на папата и царя с неговите велможи, и им устроил тържествено посрещане. Скърбящата съпруга на Евфимиан, като чула от стаята си раздвижване и говор на двора, попитала:
– Какво означава това?
Тя много се учудила, когато разбрала за пристигането на царя и папата и узнала за причината на тяхното посещение. Съпругата на Алексий също недоумявала, като видяла от своята стая царя и папата, идващи с множество народ, и се мъчела да си обясни това.
Когато папата, царят и велможите седнали и настъпила тишина, слугата, комуто било поръчано да се грижи за Алексий, казал на Евфимиан:
– Господарю, дали Божият човек не е оня просяк, когото ти ми повери? Аз съм свидетел на неговите велики и дивни дела: той постоянно пости и чак след свършването на деня приема по малко хляб и вода; цяла нощ прекарва в молитва и всеки неделен ден се приобщава със светите Христови Тайни; той с кротост и радост понася побоите и оскърбленията, нанасяни му от слугите.
Като чул това, Евфимиан веднага се отправил в колибата на просяка и го повикал от прозореца, но отговор нямало. Повикал го три пъти, но като не получил отговор, влязъл в колибата. Там намерил Божия човек, лежащ мъртъв, лицето му било покрито, а в дясната си ръка държал сгънат лист хартия. Евфимиан открил лицето му и видял, че то сияе като лице на ангел. Той поискал да вземе хартията, но не могъл да я изтръгне от ръката на умрелия. Тогава бързо се върнал в дома и казал на императора и папата:
– Намерихме този, когото търсим, но е вече мъртъв. Той държи в ръката си хартия, но не я пуска.
Царят и папата заповядали да приготвят богат одър и да го покрият със скъпи тъкани; изнесли честното тяло на Божия човек и благоговейно го положили върху одъра. Коленичейки пред него и покланяйки се на неговото тяло, те му говорели, сякаш е жив:
– Молим те, рабе Христов, дай ни тази хартия, та от написаното върху нея да узнаем кой си ти!
След това папата и царят без усилие взели хартията от ръката на светия и я предали на хартофилакса на Великата църква[13] Аетий, за да я прочете. При пълна тишина той започнал да чете. А когато дошъл до мястото, където било написано за родителите и съпругата на умрелия – за пръстена и пояса, които той и дал, Евфимиан разбрал, че починалият е неговият син Алексий. Той паднал на земята, ридаел и прегръщал мъртвото тяло на сина си, като казвал:
– О, горко ми, мило мое дете! Какво направи ти с нас! Защо ни причини такава мъка? Колко години ти прекара до къщата ми, чу плача на родителите си и не ги утеши! Не се смили над старостта ни, над голямата ни скръб за тебе! О, горко ми! Сине мой, любов моя, утешение на моята душа, аз не знам какво да правя сега – да оплаквам смъртта ти или да се радвам на завръщането ти?
Така безутешно ридаел старият баща.
Аглаида, като чула риданията на мъжа си и като узнала, че умрелият просяк е нейният син, излязла от своя затвор; с раздрана одежда, устремила към небето насълзени очи и скубейки коси, тя преминавала през събралата се тълпа, говорейки:
– Направете ми път, за да видя моята надежда – да прегърна обичния си син.
Като дошла до одъра, тя се спуснала към тялото на сина си, прегръщала го и го целувала, като казвала:
– Горко ми, господарю мой! Мое прелюбимо дете! Какво направи ти? Защо ни причини такава голяма мъка? Горко ми, светлина на моите очи! Как ти не ни се откри, след като толкова години живя с нас! Как не се съжали над нас, като постоянно си чувал горчивите ни ридания за тебе!
Съпругата, която тридесет и четири години преживяла без своя жених и носела в знак на скръб черни дрехи, също паднала до честното тяло, като го обливала със сълзите си и с любов го целувала. Тя горчиво и неутешимо ридаела, говорейки:
– Горко ми, горко ми!
Нейните ридания и думи предизвикали сълзи в присъстващите и всички заплакали заедно с майката и съпругата.
Одърът с честното тяло на Божия човек бил поставен на площада по повеля на царя и папата, за да могат всички да го видят и да се докоснат до него; и когато това било изпълнено, казали на народа:
– Ето, намерихме този, когото търсеше вашата вяра.
Събрал се цял Рим и всички се покланяли на светията и целували светите му мощи. Всички недъгави се изцелявали: слепите получавали зрение, прокажените се очиствали, бесноватите се избавяли от бесовете; с една дума – от каквато и болест да страдал, всеки получавал пълно изцеление от мощите на Божия угодник. Като видели тези чудеса, царят и папата поискали сами да носят одъра към църквата, за да приемат благодат от докосването до тялото на светията. Родителите и съпругата му с плач ги съпровождали; а народ, който се стремял да се докосне до честното тяло, се събрал толкова много, че станало невъзможно да се носи одърът. За да застави народа да отстъпи и да направи път, царят заповядал да хвърлят в тълпата злато и сребро, но никой не обръщал внимание на това; всички искали единствено да видят Божия човек и да се докоснат до него. Тогава папата започнал да увещава народа, молейки го да отстъпи, и обещал, че честното тяло няма да бъде погребано, докато не му се поклонят всички и не приемат благодат от него. Убеденият с труд народ отстъпил малко назад и направил път, за да може да се пренесе светото тяло в съборната църква, където то престояло цяла седмица, така че всеки да може да му се поклони. През цялата тази седмица при одъра на свети Алексий стояли плачещите му родители и жена му. А царят заповядал да направят гробница от мрамор и да я украсят със злато и изумруди. В нея положили Божия човек. Тогава от светото тяло изтекло миро, което изпълнило целия ковчег. Народът се помазвал с това миро, за да се изцели всеки от болестта си. Накрая погребали честните мощи[14] на свети Алексий, прославяйки Господа.
Свети Алексий се преставил на 17-ия ден от месец март, в 5919 г. от създаването на света, или – 411 г. от Въплъщението на Бог Слово, когато в Рим папа бил Инокентий I и император – Хонорий, а в Константинопол царувал Теодосий Младши, а над всички тях царствал вечно царуващият, заедно с Отца и Светия Дух, наш Господ Иисус Христос. Нему слава во веки. Амин.
Страдание на свети мъченик Марин
Светият Христов мъченик Марин, бидейки сам християнин, като виждал как езичниците принасят в жертва на своите идоли не само безсловесни животни и птици, но дори и хора, се възпламенил от ревност по Бога и в деня, в който се извършвал празникът в чест на бездушните идоли, отишъл на мястото, където се принасяли жертвите и разрушил жертвениците, а поставените върху тях жертви изпотъпкал с нозете си. След това започнал да изобличава нечестивите жреци и изповядал вярата си в Христа, казвайки:
– Аз вярвам в Христа, Единородния Син Божий, Който сътвори небето и земята, морето и всичко, което е в тях.
Заради това езичниците го заловили и най-напред го били жестоко с тояги, а след това започнали да го бият с камъни по устата, при което избили всичките му зъби. Влачили го също и за косата. След всичко това светият мъченик бил свързан и доведен при управителя на областта, по заповед на когото след много и различни мъчения му отсекли главата с меч.
В същия ден се чества паметта на преподобния наш отец Макарий Колязински.
По молитвите на преподобния Алексий, човек Божий, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас.
Амин.
[1] Рим, столицата на Римската държава, се намира в Средна Италия. Разположен е по двата бряга на р. Тибър, до мястото, където тя се влива в морето. Според преданията той е основан от Ромул (умр. 707 г. пр. Хр.) на Палатинския хълм в 753 г. пр. Хр., а по-късно се разпрострял и върху останалите шест съседни хълма, поради което се нарича “градът на седемте хълма”; указание за тези седем хълма на Рим се намира и в Откровение (17:9). В началото на своята история Рим представлявал няколко колиби, направени от глина и покрити с камъш, но след това се разраснал и забогатял, вследствие на успешните войни със съседните народи – сабини, латини, гали, етруски и др., които в 273 г. пр. Хр. били вече изцяло завладени и обединени под властта на Рим. Така целият Апенински полуостров бил завладян. Тогава римляните започнали да завладяват народите, които живеели вън от Италия, и скоро (от 264-133 г. пр. Хр.) Картаген, Македония, Гърция, Илирия и Мала Азия преминали под властта на римляните по мирен път чрез завещанието на пергамския цар Атала през 132 г. пр. Хр. и станали провинции на Рим. В 63 г. пр. Хр. римският пълководец Помпей след тримесечна война завладял Иудея и завзел Иерусалим; от този момент иудеите станали поданици на Рим и завинаги се лишили от свободата и независимостта си. При Август, първия римски император, в 30-ата година от управлението на когото се родил Господ Иисус Христос, на Рим бил подчинен и Египет. По такъв начин, преди пришествието на Христа, Рим достигнал могъщество и слава, като включил в своята империя почти всички известни тогава народи; богатства от всички страни се стичали в него; делата на всички народи се решавали в римския сенат. Но времето на могъществото на Рим било начало на неговото падение. Непрестанните войни разорявали и намалявали числото на заможните римски граждани, а богатите и знатни фамилии, като закупували на безценица имотите на разорилите се семейства, още повече забогатявали; така населението на Рим се разделило на две класи – богати и бедни. В същото време, докато разкошът, в който живеели богатите, достигал до почти невероятни размери, бедните се намирали в нищета и бедност; цели състояния се пилеели за един обяд, а бедняците едва имали по късче хляб. От времето на покоряването на Гърция в Рим започнали да се разпространяват философските учения, които подривали устоите на народната религия и неверието като широка вълна се разляло отначало сред висшите, а по-късно и сред низшите класи: предметите на религиозните вярвания открито били осмивани на сцената на театъра. Заедно с неверието, широки размери придобила и безнравствеността; разпуснатостта, стигаща до абсолютно противоестествени пороци (Рим. 1:26,27) заменила предишната чистота и строгост на нравите. И само възраждащата сила на християнството спасила Рим от окончателна гибел. Християнството проникнало в Рим твърде рано. Според преданието, още император Тиберий (14-37 г.) е слушал проповедта за Христа; при неговия приемник Клавдий (41-54 г.) в Рим имало силни вълнения, породени от споровете между християните от еврейски произход и иудеите. При Нерон (54-68 г.), благодарение на проповедта на апостол Павел, която продължила цели две години (Деян. 28:30), числото на християните нараснало; при царуването на този император станало първото гонение срещу християните, които били несправедливо обвинени в подпалването на Рим: по време на това гонение приели мъченическа смърт светите апостоли Петър и Павел. Но гонението не унищожило християнството: при Домициан (81-91 г.) то проникнало дори в рода на императора. Братовчедът на императора Тит Флавий Климент бил наказан за това, че е християнин. При царуването на този император свети Иоан Богослов бил заточен на остров Патмос, където се удостоил с откровенията за бъдещата участ на света и Църквата (Откр. 1:9). От времето на Нерон и Домициан били повдигани гонения срещу християните чак до 313 година. Особено безпощадни били те при император Диоклитиан (284-305 г.), който положил началото на разделението на Римската империя. Той избрал за свой съуправител (август) Максимиан Херкул и разделил с него управлението на империята. При всеки август имало по един цезар – на Изток такъв бил зетът на Диоклециан Галерий, а на Запад – Констанций Хлор. След като Диоклециан и Максимиан се отказали от управлението, августи станали Констанций Хлор и Галерий. Първият бил наследен от своя син Константин (в 306 г.), издал указа от 313 г., който разрешавал свободно преминаване в християнството. Обединил империята под своята власт (324 г.), Константин преместил столицата на империята във Византион и я нарекъл Константинопол. Тук той се обкръжил с християни, които назначавал на висши държавни длъжности; издал закона за празнуването на неделния ден, построил много храмове; с неговото съдействие бил свикан Първият вселенски събор (325 г.). При император Теодосий Велики, който забранил с указа от 392 г. езическото богослужение, Римската империя окончателно се разделила на Източна и Западна (395 г.). Първата била унищожена от турците в 1453 г. – от Мохамед II, а втората, в състава на която влизали Италия, Африка, Британия и Испания, била унищожена в 475 г. В 476 г., след отричането на последния западноримски император Ромул Август от престола, над Италия се възцарил вождът на скирите Одоакър.
[2] При римляните денят, както и нощта, бил разделен на четири части – първи, трети, шести и девети час. Под първи час се разбира нашият седми час сутринта; под трети – девет часа сутринта; под шести – дванадесет часа на обяд; под девети – три часа след обяд.
[3] Отличие на порфирените тъкани е червеният им цвят; боята, с която те били оцветявани, се приготвяла от вид морски водорасли.
[4] Лаодикия – древен град в Малоазийската област Фригия, на мястото, където се съединявали реките Ликос и Галис. Основана е от Антиох II (261-246 г.) в чест на съпругата му Лаодики. По времето на Христа бил едва ли не най-издигнатият град в Мала Азия, тъй като през него минавал търговският път, който съединявал Изтока и Запада. Началото на християнството вероятно е положено тук не от самия апостол Павел (Кол. 2:1), а от учителя на Колоската църква Епафрас (Кол. 1:7). На Лаодикийската църква апостол Павел изпратил особено послание; тя се споменава и в Откровението в числото на Малоазийските църкви (3:14-22). През 360 г. в Лаодикия се състоял поместен събор, чиито правила (60 на брой) са влезли в състава на църковните канони. През 1255 г. градът бил превзет от турците, а през 1402 г. – разрушен от Тамерлан. Сега само развалините на невисокия хълм, близо до опустошеното селище Ески-Хисар, свидетелстват за този древен град, който е бил тук.
[5] Месопотамия, тоест – Междуречие, древната Сенаар (Бит. 10:10), мястото, където се родил и живял Авраам до отиването си в Харан (Бит. 11:28; Деян. 7:2). Така се нарича земята, която се намира между реките Тигър и Ефрат, граничеща на юг с Персийския залив, а на север – с планините на Армения. В по-тесен смисъл Месопотамия се нарича северната част на тази област, т. нар. Ел-Джезир, докато южната част е известна като Вавилония, днешен Ирак. В епохата на римляните страната се деляла на две части: на запад – Озроена, с главен град Едеса, преминала под властта на Рим в 217 г. след Хр., а на изток – Мигдония, с главен град Низибия, завоювана през 115 г. от римския император Траян. Началото на християнството в Месопотамия е положено от спътника на апостол Тома апостол Иуда, или Тадей, един от 12-те апостоли на Господ Иисус Христос; Иуда основал църквата в Едеса. В околностите на Низибия се родил св. Ефрем Сирин III-IV в.). Низибийският епископ Тома Варсума бил ревностен поддръжник на несторианската ерес, като учел, че предвечно раждащото се от Отца Слово Божие само обитавало в човека Иисус, съединявайки се с него чрез особено нравствено съединение. В ХI век Месопотамия е завладяна от селджукските турци. Месопотамия е имала важно историческо значение по времето на Вавилония и Асирия.
[6] Едеса – дн. Урфа, град в Северна Месопотамия, от 137 г. пр. Хр. главен град на новообразувалата се Озроенска или Едеска държава. Превърната в 217 г. сл. Хр. в римска колония. В Едеса християнството се разпространило много рано. В IV в. свети Ефрем Сирин основал тук богословска школа, която в V в. клоняла към несторианството, за което особено допринесъл едеският учител Ива. В 641 г. Едеса била покорена от арабите и включена в Халифата. В 1098 г. тя била завладяна от граф Балдуин, който я направил главен град на Едеското княжество. В 1144 г. тя била покорена от турците и от това време преминавала под властта на различни държави, докато в 1637 г. не преминала окончателно под властта на Османската империя.
[7] Неръкотворният образ на Господ Иисус Христос – убрусът (кърпата), върху който се отпечатал Ликът на Спасителя и който Той изпратил на едеския цар Авгар, за да се изцели от своята болест. Неръкотворният образ се пазил в Едеса до 994 г., когато бил купен от император Константин Багренородни и пренесен на 16 август в Константинопол; оттук бил похитен от венецианците и потънал в Мраморно море. Това пренасяне на неръкотворния образ от Едеса в Константинопол се празнува на 16 август.
[8] Тази икона по-късно била пренесена в Рим.
[9] Киликия – малоазийска област, в югоизточната част на Мала Азия. В IV в. пр. Хр. паднала под властта на Македонското царство, след това била включена в пределите на Партското и на Арменското царство; в 68 г. пр. Хр. източната ѝ част станала Римска провинция, а цялата била покорена при Веспасиан (69-79 г.). Апостол Павел бил от главния киликийски град – Тарс (Деян. 9:11), тук той се оттеглил след обръщането си (Деян. 9:30) и проповядвал Евангелието; по време на второто си пътешествие светият апостол обходил и Киликия, като утвърждавал вярващите (Деян. 15:41). Сега Киликия се намира в Турция.
[10] Рут – по произход моавитянка, се удостоила да стане прародителка на цар Давид (Рут. 4:17), а така – и на Иисуса Христа (Мат. 1:5). Историята ѝ е описана в свещената книга, която носи нейното име.
[11] Това бил папа Инокентий I (402-417). Той се борел с разкола на донатистите, като убедил император Хонорий да издаде строг закон срещу тях; потвърдил също и съборното определение (416 г.) срещу еретиците пелагиани, които отричали необходимостта на благодатта за спасението; той пръв положил основите на учението за примата на папите, като се позовавал на това, че са приемници на апостол Петър.
[12] Тук се разбира император Аркадий (сп. Жит на светиите, 1991 г. – имп. Хонорий) (377-408), който бил владетел на Източната Римска империя, син на Теодосий Велики; след смъртта на баща си (395 г.) получил т. нар. Източна империя, а брат му Хонорий получил Западната. През цялото време на неговото царуване държавата била управлявана от хора, които подчинявали на своето влияние слабохарактерния император. Така в началото на неговото царуване държавата се управлявала от Руфин, който увеличил и без това огромната тежест на данъците и числото на паричните глоби (или такси). След смъртта на Руфин неговото място заел евнухът Евтропий, който, с цел да обогати себе си, убедил императора да издаде строг закон (397 г.), който предвиждал смъртно наказание и отнемане на имуществото на всеки зъл заговор не само срещу императора, но и срещу висшите сановници. Накрая императрица Евдокия успяла да постигне екзекутирането на Евтропий (399 г.) и Аркадий се подчинил всецяло на своята съпруга, известна със своето враждебно отношение към свети Иоан Златоуст, който тогава бил патриарх на Константинопол. По нейно настояване императорът утвърдил решението на т. нар. “събор под дъба” (403 г.) за свалянето на свети Иоан от епископската катедра и го изпратил на заточение, но скоро го върнал, след като се изплашил от народното недоволство. В 404 г. заповядал отново свети Иоан Златоуст да бъде изпратен на заточение, като направил това, както и първия път, под влиянието на Евдокия, която била засегната от проповедите на свети Иоан, изобличаващи разкошния и безнравствен жевот на императорския двор. По времето на Аркадий мисионери, снабдени с негови грамоти, проповядвали християнството в различните провинции на тези езичници, които още не се били обърнали към Христа.
Хонорий – император на Западната римска империя, брат на император Аркадий. В началото на неговото царуване начело на управлението стоял умният политик и даровит пълководец Стилихон, който неведнъж защитил империята от нападенията на вестготите, вандалите, свевите и бургундите. След свалянето и екзекутирането му положението на империята се влошило. В 408 г. предводителят на вестготите Аларих обсадил Рим и го заставил да плати голям данък, а в 410 г. той завладял града и го предал на войската си за разграбване. След смъртта на Аларих неговият шурей Атаулф сключил мир с Хонорий, след което вестготите се оттеглили зад пределите на Алпите. По времето на Хонорий се състоял в 411 г. съборът срещу разколниците донатисти, които се отделили от Църквата поради това, че тя приемала покаялите се отстъпници от Христа по време на гоненията, защото според тяхното мнение Църквата престава да бъде свята, ако сред нейните членове има грешници. По заповед на Хонорий били разрушени всички езически храмове, които все още съществували, а самите езичници били отстранени от държавните длъжности.
[13] Хартофилакс се наричал управляващият канцеларията на епископа.
[14] Неговото тяло било погребано в църквата на мъченик Бонифаций на Авентинския хълм. То било намерено през 1216 г. и над него била построена великолепна църква.