Св. вмчк Георги Победоносец. Св. прав. Иов Многострадални

Нечестивият цар Диоклетиан, който недостойно приел скиптъра на Римското царство, бил ревностен служител на скверните идоли. Той почитал най-много от всички магьосника Аполон, защото си мислел, че е голям предсказвач на бъдещето, но всъщност в този идол бил настанен и живеел нечистият дух, тоест дяволът. На всички, които се отнасяли до него със запитване за своето минало, той давал лъжливи отговори, или така да се каже, неговите предсказания никога не се изпълнявали. Веднъж Диоклетиан попитал Аполон за някаква работа и получил от беса такъв отговор:

– Казвам ви истината – не мога вече да предсказвам бъдещето, защото тук на земята ми пречат праведните човеци, които унищожават нашата сила.

Диоклетиан попитал идолопоклонническите свещеници (жреците) да му обяснят кои са тези праведници, поради които бог Аполон се отказва да дава истински пророчества. Те му отговорили, че в поднебесната земя праведни човеци са християните. Щом чул това, Диоклетиан се разгневил много на християните и пак подновил гонението против тях, което било почти престанало. По негова заповед от всички римски области се повдигнал мъчителският меч за изтребването на беззащитните християни. Тъмниците се изпразвали от прелюбодейци, разбойници и всякакъв вид престъпници, а ги препълвали с почитателите на Истинния Бог. От всички страни на Римската империя, а особено от източните, донасяли на Диоклетиан писма, изпълнени с различни клевети против християните. В тия писма имало оплаквания, че наричаните християни се умножили безкрайно и не почитали царските повеления и че дотолкова са се укрепили, че трябва или да ги оставят да си изповядват вярата, или да тръгнат с войска срещу тях. Тогава Диоклетиан повикал на съвет всички свои областни наместници, князе, знатни граждани и държавния съвет, пред които явно открил своята омраза към християните, и заповядал на всички да си кажат мнението за предстоящото важно дело. Като говорили помежду си различно и дошли до известно споразумение, най-после цар Диоклетиан в заключение изрекъл своята адска присъда над горките християни в такъв смисъл:

– Трябва да знаете, че няма нещо по-право и по-полезно от това, да се почитат старите народни богове.

И понеже всички се съгласили, с нетърпение очаквали деня, когато щяло да се изпълни това царско решение. При това Диоклетиан прибавил:

– Ако вие, сенатори, всички мислите така и желаете с усърдие да изпълните това мое решение, и ако цените високо моята любов към вас, то побързайте да изкорените от цялата империя християнската вяра и аз с всички сили ще ви помагам в това дело.

Но на това демонско сборище както Диоклетиан, така и сенаторите решили за по-уместно да се съберат втори и трети път на съвещание и чак тогава да разгласят своето постановление на народа чрез една строга и неизменна заповед.

В това време чудният Христов воин, свети Великомъченик Георги, бил в редовете на един от славните римски полкове; по месторождение той бил кападокиец, син на знаменити християнски родители, и от млади години научен на истинско християнско благочестие. Още от малък останал без баща, който умрял в мъченически подвиг за Христа, а пък майка му се преселила заедно с него в Палестина, понеже била родом от тия страни и притежавала огромни наследствени богатства. Като стигнал съвършена възраст, свети Георги бил много красив наглед, телом – крепък и мъжествен, затова го взели на военна служба и в късо време го произвели в чина на хилядоначалник. А когато се отличил в много битки със своето безстрашно юначество, Диоклетиан, без да знае, че той е християнин, го почел с управителска титла още на двадесетгодишна възраст и от любов към него го взимал в царските палати, където се ползвал с голямо уважение между царедворците. Междувременно майката на Светия се преставила в блажена кончина. Георги узнал за преднамерената царска жестокост и като се убедил в невъзможността да се промени тази безбожна присъда, съзнал, че е настъпило най-благоприятното време за неговото спасение, като изповяда Христа пред самите служители на мракобесието. Затова незабавно раздал на сиромасите всичко, каквото имал при себе си, а пък на робите си подарил свобода; направил също едно завещание за своите имения и роби, които се намирали в Палестина, имуществата да се раздадат на бедните, а робите да се пуснат на свобода. На третия ден, когато Диоклетиан и неговите съветници решили да оповестят кървавото определение против християните, мъжественият и неустрашим воин Георги застанал със светло лице и непоколебим ум сред това беззаконно сборище и започнал да ги изобличава по този начин:

– Докога, о, царю, и вие, князе и съветници, които сте поставени да управлявате по закона и да съдите праведно, ще изливате своята ярост и своето беззаконие против беззащитните християни? Докога ще продължавате да мъчите невинните хора, които не оскърбяват никого с нищо? Докога ще принуждавате към вашето пагубно нечестие тези, които са свикнали да бъдат винаги благочестиви? Не се лъжете, защото вашите бездушни идоли не са нищо друго освен прах и пепел, а не богове, както вие си мислите: само Иисус Христос, когото изповядвам, е Истинският Бог, със славата на Своя Отец, Който е създал всичко на този свят и чрез силата на Неговия Животворящ Дух, всичко във вселената неизменно съществува и ще съществува до свършека на века. И тъй, или сами познайте вашето заблуждение и дойдете при Истината, или пък не смущавайте ония, които живеят в Истината и малко искат да знаят за вашите скверни идоли и запрещения.

Удивени от думите на свети Георги и от ненадейната му смелост, всички сенатори обърнали погледа си към царя и очаквали с нетърпение да чуят какъв отговор ще даде на неустрашимия изповедник. Но Диоклетиан бил поразен от думите на Светия като от гръм и за малко щял да обезумее, но щом дошъл на себе си, се ядосал страшно и като прикрил гнева си, посочил с пръст своя приятел Магнентий, който бил един от първите царски наместници, да отговори вместо него. Магнентий повикал при себе си блажения Георги и го попитал:

– Кой ти даде тази смелост, Георги?

Светият отговорил:

– Истината.

Магнентий повторил питането:

– Коя е тази истина?

– Истината е сам Иисус Христос, когото вие гоните – отговорил свети Георги.

– Вижда се, че и ти си християнин – казал Магнентий.

– Да, християнин съм, раб на Христа, и понеже всичката ми надежда е в Него, затова доброволно заставам пред вас да изоблича вашето нечестиво заблуждение и да свидетелствам за Истината.

Щом Георги изговорил последните думи, в събранието започнали да вдигат голям шум и да викат: всеки говорел по своему и замалко щели да разкъсат мъченика, ако не бил царят, който заповядал чрез служителите да се въдвори мълчание. След това смущение Диоклетиан се обърнал към своя бивш любимец и започнал по наставнически начин да го убеждава:

– Георги, аз и по-напред се удивлявах на твоето благородство и намерих твоята възраст достойна за тази чест, затова те наградих с прилични чинове и сега, ако и да не говориш в твоя полза, но от любов към твоя разум, а най-вече, като баща, те съветвам: недей загубва военната слава и честта на твоето звание, освен това, жалко ще бъде да се предаваш на мъчение в тази цветуща младост, но принеси жертва на милостивите богове и ще те удостоим с още по-големи награди.

На тия царски увещания свети Георги отговорил:

– Царю, ако беше познал чрез мене Истинния Бог и ако му беше принесъл жертва на християнско хваление, Той би те удостоил с безсмъртно царство; защото, царството, на което се наслаждавате сега, е непостоянно, суетно и скоропреходно и всички блага, които ви дава, са кратковременни и съвършено безполезни; всички твои обещания са нищожни и никакви мъки не могат да ме уплашат, нито пък ще поколебаят душата ми да не вярвам в Истинния Бог…

При тези думи на свети Георги Диоклетиан страшно се възмутил и забранил на мъченика да говори повече, като заповядал на своите оръженосци да го изведат със силата на копията от събранието и да го затворят в градската тъмница. Когато изпълнявали заповедта на разярения цар, едно копие, което се допряло до тялото на Светия, омекнало като олово и се превило на две, а свети Георги се изпълнил с голяма благодарност и неизказана радост към своя покровител, нашия Господ Иисус Христос.

Войниците, които откарали мъченика в тъмницата, го разпънали на земята, поставили нозете му в клапи и сложили на гърдите му голям камък, по заповед на Диоклетиан. Но свети Георги не се уплашил и понесъл всичко до следващия ден с голямо търпение и благодарност към Бога. На другия ден царят отново извикал мъченика на разпит и като видял, че е много измъчен от тежестта на камъка, му казал:

– Разкай се, Георги, и не се дръж така упорито, защото те чакат още по-люти и страшни мъки!

Свети Георги, макар че бил измъчен до смърт и едва можел да диша и да говори, с божествената помощ дръзновено отговорил на жестокия мъчител:

– Ти, царю, дотолкова ли мислиш, че съм изнемощял и съм се уплашил от това нищожно мъчение, та да се отрека от вярата в Христа и по този начин да удовлетворя твоето демонско желание? По-скоро ти ще се измъчиш, отколкото аз, който търпя мъчението.

Тогава Диоклетиан заповядал да донесат колело за мъчения и да завържат на него свети Георги. Под колелото били поставени дъски и на тях заковани различни остриета: едни под формата на ръжени, а други като ножове: едните закривени, а другите право заковани на дъските. Съблекли мъченика гол, привързали го към колелото и щом започнали да го въртят, железните остриета разкъсвали и раздирали страдалческото му тяло; но свети Георги мъжествено търпял и отначало силно се молел на Бога, а после започнал да се моли тихо, като благодарял безкрайно на Господа, че го е сподобил да бъде причастник на Неговите страдания и не усещал никаква болка, сякаш спокойно си почивал. Диоклетиан помислил, че свети Георги е умрял, затова се обърнал към него с насмешка и казал горделиво:

– Къде е твоят Христос, Георги, и защо не те избави от тези люти мъчения?

После заповядал да го отвържат (като мъртъв), а сам заедно със сенаторите отишъл в капището (храма) на Аполон, да му принесе благодарствена жертва за победата над Георги. Но щом царят заминал, внезапно се смрачило и се раздал страшен гръм, и мнозина чули глас от небето, който казал:

– Не бой се, Георги, Аз съм с тебе!

Скоро след това се появило голямо светло сияние и мнозина достойни от предстоящия народ видели как Божий Ангел слязъл от небето в образа на прекрасно момче, застанал с неизказано блестящо лице при колелото и като сложил ръката си върху мъченика, му казал: “Радвай се!” След това Ангелът станал невидим, а светият мъченик слязъл от позорищното колело, понеже Божественият Ангел не само че го укрепил, но го отвързал от колелото, като му излекувал раните и оздравил тялото. Когато царските стражи видели това велико и страшно чудо, ги обзел голям страх и без да се бавят, съобщили на звероподобния мъчител за всичко станало със свети Георги. Диоклетиан през това време още се кланял в храма на Аполон. След стражите вървял мъченикът и безбоязнено се явил в капището на царя и на всички негови сановници. Отначало царят не вярвал, че това е наистина Георги, но си мислел, че е някой, който му прилича; а стоящите при Диоклетиан внимателно разгледали мъченика и се уверили напълно, че е същият Георги, когото са мъчели, и освен това самият той гръмогласно извикал в капището:

– Аз съм Георги, когото вие мислехте за умрял.

Всички се изплашили и стояли дълго време в недоумение за станалото чудо с мъченика. Двама от върховните съдии по име Анатолий и Проталеон, които били огласени християни, като чули за необикновеното страшно чудо и като гледали свети Георги как дръзновено слави и изповядва Христа, се утвърдили здраво в християнската вяра и без никакъв страх явно изповядали Христа за велик и истински Бог, поради което в същия час били обезглавени извън града по заповед на Диоклетиан. Също и съпругата на Диоклетиан, царица Александра, която през това време била в храма на Аполон, като чула за явяването на Божия Ангел и видяла с очите си как мъжественият воин Георги безстрашно се надсмива над бездушните идоли, познала съвършено Истинния Бог и пожелала веднага пред самия цар всенародно да изповяда Христа Спасителя, но епархът (управителят) я задържал и я изпратил в царските палати, преди Диоклетиан да узнае за смелата ѝ постъпка. После жестокосърдечният цар заповядал да хвърлят свети Георги в една яма, която била пълна с негасена вар, и там да седи три дни, покрит от варта, за да видим, казал, дали и тука ще му помогне неговият Господ. Като довели свети Георги до ямата, той започнал да се моли на Бога, като казвал:

– Спасителю на скърбящите, прибежище на гонимите, надеждо на безнадеждните, Господи, Боже мой, чуй молитвата на Твоя раб, погледни от небесата към мене, беззащитния, и ме избави от лукавстващите врагове. Подкрепи ме, Владико, за да изповядам докрай Твоето свято име. Не ме оставяй, Господи, за да не кажат служителите на сатаната, че Ти си ме изоставил съвършено. Покажи Твоята непоколебима сила и прослави чрез мене Твоето могъщество, като изпратиш Ангел Хранител на моето недостойнство да ме подкрепи в предстоящия подвиг така, както едно време изпрати Ангела при Тримата Отроци във Вавилонската пещ, за да претвори огъня в роса и по този начин си ги опазил, Господи, благословени во веки – амин.

Като се молил така и като оградил цялото си тяло със знамението на пречестния Господен Кръст, влязъл в ямата, славословещ Преблагия Бог. Слугите на Диоклетиан го вързали и засипали с вар, както им било заповядано от нечестивия цар, и си отишли. На третия ден Диоклетиан заповядал да изхвърлят от ямата костите на мъченика, понеже мислел, че свети Георги е изгорял във варта; но когато слугите започнали да изгребват варта, за голямо удивление на всички, намерили Светия здрав и читав, стоящ отвързан посред ямата, със светло лице и благодарящ на Бога за Неговите благодеяния. При вида на това страшно чудо народът и царските слуги, обзети от голям ужас и смайване, едногласно прославяли Георгиевия Бог, като го наричали Велик, и мнозина повярвали в нашия Господ Иисус Христос, но поради страх от мъченията, скривали своята вяра и не смеели открито да я изповядват. Диоклетиан, като узнал за това, пратил начаса да докарат Христовия страдалец и се удивявал на станалото чудо, но изпълнен от бесовско неверие, не прославил Истинния Бог, а строго се обърнал към свети Георги, като му казал:

– Откъде ти, Георги, си придобил тази сила и с какви вълшебни хитрости правиш тези чудни работи? Кажи ни! Струва ми се, че прикриваш твоята магьосническа сила с вярата в Разпнатия, за да можеш чрез своите чародейства да учудваш света и с това да се покажеш, че си велик чудотворец!

Свети Георги отговорил:

– Не съм мислил, че ти, царю, ще отвориш твоите скверни уста да хулиш Всесилния Бог, за Когото всичко е възможно, Който чудесно избавя своите раби, защото имат упование в Него. А ти, прелъстен от дявола, си паднал в такава заблуда, че виждаш Божествените чудеса явно и не ги признаваш за дело на Всемогъщия Християнски Бог, а си мислиш, че не са нищо друго, освен плод на магьосническа сила, и дори, че не могат да потвърдят християнската вяра.

След това Диоклетиан заповядал да донесат железни ботуши, набити отвътре с гвоздеи и силно нагорещени на огън, в които, като обули светия мъченик, започнали съвсем немилостиво да го гонят и с блъсканици го откарали в тъмницата. Когато биели и гонели свети Георги, Диоклетиан му се надсмивал и викал подире му:

– И, и, и! Какъв бързоходец си, Георги! Много бързо тичаш бе, Георги!

А Светият при това жестоко биене и гонение отговарял на себе си:

– Тичай, Георги, за да достигнеш, понеже тичаш “не като след нещо неизвестно”^[1].

И като призовавал Бога на помощ, казал:

– Погледни, Господи, от небесата, виж моя труд и моето стенание, защото враговете ми се умножиха и ме възненавидяха за Твоето свято име; но Ти сам ме изцели, Владико, защото костите ми се съкрушиха; помогни ми сладчайши, Иисусе, докрай да изповядам Твоето пресвято име, за да не рече някога моят враг: “Въстанах против него и го победих”.

Така се молел свети Георги, когато го откарвали към тъмницата, в която бил хвърлен, изнемогнал телом, с изранени нозе, но с бодър дух, и през деня и цялата нощ непрестанно славословел и благодарял на Бога, който още в същата нощ му изпратил свише изцеление на тялото и нозете. На другия ден пак отвели свети Георги на съдилището, където присъствал царят, неговите сановници и множество народ. Диоклетиан, като забелязал, че светият мъченик стъпва добре на нозете си и ходи съвършено право, като че нищо не е ставало с него, от голямо удивление му казал:

– Георги, удобни ли ти бяха обущата?

– Да – отговорил свети Георги, – много удобни бяха.

Царят продължил:

– Остави тази дързост, Георги, бъди по-кротък и смирен, принеси жертва на милостивите богове, защото иначе с тежки мъки ще бъдеш лишен от сладостите на този добър живот.

Свети Георги му отговорил:

– О, колко окаяни безумци сте, за да наричате Божествената сила вълшебство и да се гордеете с вашето бесовско заблуждение!

Диоклетиан погледнал с гневни очи към мъченика и като изревал с жесток глас, пресякъл думите на свети Георги и заповядал на предстоящите да го бият по устата, за да се научи да не говори много и да не досажда така на царете. После заповядал да го удрят с волски жили, докато изтече всичката му кръв и докато прилепне тялото му о земята.

Така свети Великомъченик Георги бил измъчван и разкъсван на парчета, но не изменил светлостта на лицето си, на което Диоклетиан много се удивявал, а най-вече озлобявал, защото мислел, че всичко, което става с Георги, не е плод на мъжество, а на вълшебна хитрост. В същото време Магнентий казал на царя, че тук се намира един знаменит влъхва (магьосник) и ако царят заповяда да бъде повикан, то Георги скоро ще бъде победен и ще се покори пред силата на неговото държавно владичество. Като чул за славния магьосник, Диоклетиан веднага изпратил хора да го повикат и щом той се явил пред него на съборището, му казал така:

– Виждаш ли този негодник Георги, направи пред очите ни много чудни работи и със своите магии развращава и смущава целия римски народ! Затова го задържахме още жив и те повикахме тука, за да разрушиш неговите вълшебства или да го умъртвиш с отровно питие, за да разбере как трябва да се уважават нашите царски заповеди и как да се почитат нашите светли богове.

Името на този знаменит влъхва било Атанасий и той обещал на царя да направи всичко според желанието му. След това Диоклетиан напуснал съдилището, а свети Георги откарали в тъмницата, където пребивавал в непрестанна молитва и горещо се молил на Бога, като говорел:

– Господи, изпрати милостта Си над мене, утвърди ме в Твоето изповедание, завърши живота ми в блажена кончина, за да се прослави между всички Твоето свято име!

На другия ден сутринта Диоклетиан дошъл на съдилището и като седнал на едно високо място, за да бъде видян от народа, заповядал да повикат Атанасий. Той пристигнал веднага, като носел със себе си приготвените от него вълшебни пития, и с голяма гордост застанал пред царя, като при това показвал на зрители изкуството на своите мъдрувания. После казал да доведат свети Георги, за да познае силата на техните богове и действията нанеговите чарования. И като напълнил една чаша от приготвената вълшебна отрова, се обърнал към Диоклетиан и му казал:

– Ако искаш, о, царю, този безумец да те послуша, нека изпие това питие. – После взел друга чаша и казал:

– Ако искате да видите жалката му смърт, нека изпие и тази чаша, в която има още по-силна отрова.

По царското повеление веднага довели свети Георги на това демонско съдилище и щом царят го видял, му казал:

– Георги, сега вече дойде времето да се разрушат твоите вълшебни хитрости – и заповядал насила да го напоят с омагьосаното питие.

Свети Георги, без да се двоуми, изпил смъртоносната отрова до капка, без да пострада, като се надсмивал и хулел бесовската прелест. Разярен, царят заповядал да го напоят и с другото питие, но светият мъченик, без да чака адските услуги на мъчителите, сам взел чашата и я изпил до капка, като останал съвършено здрав и неповреден, сякаш е изпил някакъв лековит балсам, защото Божественият промисъл го опазил от ужасната смърт. Царят, сановниците и стоящият около него народ изпаднали в изстъпление, като видели, че смъртоносните отрови не могли да проявят своето действие над мъченика, а великият магьосник Атанасий останал като гръмнат и дотолкова учуден, че даже не вярвал на очите си. След един час, когато Диоклетиан дошъл на себе си, започнал пак да убеждава великия мъченик, като му говорел умолително:

– Георги, докога ще ни удивляваш със своите вълшебни хитрости и с какви лукавства си служиш, за да избегнеш страшните мъчения и да останеш невредим от силните отрови? Кажи ни истината – ние ще те изслушаме!

Тогава Блаженият Георги отговорил на Диоклетиан:

– Не мисли, царю, че си служа с изкуството на човешките мъдрувания, за да побеждавам вашите мъчения. Не, царю, но с непобедимата сила на моя Господ, защото Той е казал да не се боим от човеците, които измъчват и убиват тялото, а да се боим от ония, които са в състояние да погубят нашата душа. Ето защо нехаем и не смятаме за нищо вашите мъчения.

Царят попитал Светеца да му обясни в какво се заключава силата и тайнствеността на Христовото учение. Свети Георги му отговорил така:

– Когато Христос дойде на земята, главното Му желание беше да ни изведе от мрака на вечната тъмнина, като ни освободи от властта на дявола и ни направи наследници на Своето блажено Царство. За тази цел Той избра достойни ученици на Своето учение, които изпроводи по цялата вселена да огласят всички народи чрез благовестието на Евангелската правда: “Идете и научете народите на Моето учение, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Духа и ги направлявате към пътя на спасението: – Всички, които вярват в Мене и следват Моето учение, делата, които аз правя, и те ще правят”. Казал е още: “Но и косъм от главата ви няма да загине… и ако изпиете нещо смъртоносно, няма да ви повреди”^[2].

Диоклетиан попитал още какви чудеса приписват християните на могъщата Христова сила и Неговото учение. Свети Георги му отговорил, че делата на Христа са следните: “На слепите да възвръща зрението, куците да прохождат, прокажените да очиства, глухите да прочуват, немите да говорят, мъртвите да възкресява и всякакъв недъг да изцелява”.

Тогава царят се обърнал към Атанасий и го попитал какво ще прави с Георги и по кой начин ще го победи. Атанасий отговорил:

– Удивлявам се, царю, как смее Георги да се подиграва с твоята кротост и чрез своите лъжливи уверения да се надява за избавление от твоята всесилна десница? Защото, ако и да се наслаждаваме всеки ден на милостите и неизчерпаемите благодеяния на нашите светли богове, никога и при никакъв случай не сме забелязали да възкресят мъртвец; а този безумец се уповава на един Разпнат и мъртъв човек и със своята безсрамна дързост иска да ни убеди, че Разпнатият Христос правел големи и дивни чудеса. Но понеже пред всички ни смело заяви, че неговият Бог бил велик чудотворец и че които вярват на учението му, могат да извършат всичко, което Той прави, нека, о, царю, пред вашето царско величество и пред нас да възкреси някой мъртъв човек и тогава ще повярваме, че Богът, когото Георги проповядва, е истински и ще се покорим пред Неговото всесилно могъщество, като признаем, че сме победени веднъж завинаги от Георги.

Диоклетиан се почудил на този Атанасиев съвет и не знаел какво да прави с мъченика, а пък Атанасий продължавал да говори и да убеждава царя, като казвал:

– Тук, недалеч, се намира един нов гроб, в който е погребан мой близък човек; нека, прочее, царят заповяда Георги да съживи мъртвеца.

Споменатият гроб бил на около половин час от градското съдилище, което било построено на високо място, откъдето се виждали гробищата. Обикновено езичниците погребвали умрелите извън града. Като дошли на определеното място, Диоклетиан заповядал на Христовия мъченик да съживи мъртвеца и чрез това да се покаже силата на Бога, Когото изповядва открито пред римския народ. Магнентий помолил царя да развържат свети Георги, за да може по-лесно да изпълни царското повеление, и царят позволил да се снемат връзките от Светия. В същото време Магнентий се доближил до мъченика и му казал:

– Георги, ето че дойде време да явиш чудните дела на твоя Бог и ще ни склониш да повярваме в Него. – Светият му отговорил:

– Моят Господ Иисус Христос, който е сътворил всичко на света от нищо, е силен да направи и това чудо, но жалкото е, че вие сте съвършено заблудени от бесовското помрачение и няма да познаете и да приемете проповядваната от мене истина. Обаче заради предстоящия народ, моят Господ е в състояние да направи това по ваше желание, но още отсега виждам, че ще ме изкушавате и ще приемете всичко за вълшебна хитрост! Сами чухте как вашият знаменит магьосник потвърди, че вашите богове са безпомощни и че е било и ще бъде немислимо да се вярва, че някога или сега ще могат да възкресят умрял човек. Но ето, аз на всеослушание ще призова името на моя Бог – Христа Разпнатия, за да изоблича вашето неверие.

Като изрекъл това, свети Георги паднал на колене и дълго време се молил на нашия Господ Иисус Христос, като казвал:

– Боже вечни, Боже всесилни и всемогъщи, Господи Иисусе Христе, чуй Твоя смирен раб в настоящия час! Ти, Който си бил бърз помощник на Твоите свети Апостоли и си им помагал при извършването на различни знамения и чудеса! Дай на този лукав род исканото знамение, като възкресиш този мъртвец, за да се уверят, че Ти си истинският Господ, на Когото се покланя цялата вселена, прославляем в Пресвета Троица: Отец и Син, и Свети Дух, сега и всякога и во веки веков – амин! – Когато свети Георги казал “Амин”, земята се разтърсила от основанието си и станал голям шум; в същото време гробът се отворил и мъртвецът, който бил в него, оживял и излязъл пред всички от гроба, като припаднал на мъчениковите нозе, славословящ и благодарящ на всесилния Бог; а присъстващите хора, при вида на това велико и страшно чудо, станали като мъртви. След малко се повдигнала голяма мълва сред народа и мнозина повярвали в Христа, когото явно изповядвали пред самото съборище на мъчителите, за което били наказани със смърт и по този начин станали причастници на Христовите страдания. Диоклетиан и неговите предани служители, понеже били помрачени от бесовско неверие, само временно се уплашили и не въздали хвала на Бога, а си останали с убеждението, че чудото, което направил свети Георги, не е дело на християнския Бог, но просто привидение от някакъв дух, с когото Георги, като велик магьосник, си е послужил, за да ги излъже. Но впоследствие се уверили, че това не е нито дух, нито привидение, а истински човек, който пред очите им възкръснал от мъртвите и гръмогласно прославял името на Христа Спасителя. Тогава и славният римски влъхва Атанасий, като личен свидетел на това страшно чудо, напълно се уверил в истинността на християнското учение, и като припаднал при нозете на свети Георги, явно изповядал Христа за истински и всесилен Бог и му се молел да му прости съгрешенията, защото до това време всичко е правил поради незнание и заблуждение. След няколко часа Диоклетиан направил знак за мълчание и започнал да говори към народа така:

– Виждате ли злобата и лукавството на тези магьосници? Нечестивият Атанасий, като разбра, че Георги е изкусен влъхва, вместо да го умори, му даде някакво вълшебно питие, чрез което си помогна, за да ни излъже; а после със своите чародейства направиха някой си човек уж, че е умрял, и с чудесни влъхвувания ни го представиха от гроба за възкръснал от мъртвите!

Това като изрекъл, заповядал да отсекат главите на Атанасий и на възкръсналия от мъртвите, и поръчал да държат свети Георги строго в тъмницата, докато се поосвободи от народните дела. Свети Георги, като влязъл в тъмницата, благодарил от душа на Господа, като казвал:

– Слава на Тебе, Владико, защото не си ме посрамил досега и чрез Своята благодат постоянно украсяваш моето недостойнство. Господи, Боже мой, по-скоро ме прибери в Твоето блажено царство, за да се посрами съвършено древната злоба и мерзостта на запустението, дявола!

Когато той се намирал в тъмницата, мнозина от повярвалите в Христа подкупвали за много злато тъмничните стражари и идвали често при него, за да ги наставлява към пътя на спасението, а които били болни, изцерявал с призоваване над тях на Христовото име. Между тези хора имало един беден орач на име Гликерий, чийто вол случайно паднал от една стръмнина и умрял. Гликерий, като знаел за чудесата на свети Георги, без да се бави, дошъл при Светия и плачейки, му разправил за своето нещастие, а свети Георги му се поусмихнал и му казал:

– Брате Гликерие, иди си радостен, защото Христос ти оживи вола!

Гликерий, без да се усъмни, повярвал на мъчениковите думи и наистина си намерил вола жив. Тогава се върнал при свети Георги, за да му благодари за стореното благодеяние. На връщане Гликерий бързо тичал към градската тъмница, в която бил затворен светият мъченик, и гръмогласно възхвалявал и проповядал Христа за истински Бог. В същото време стражите, които следели за градската тишина, чули как Гликерий посред града безбоязнено проповядва Христа, затова го хванали и довели при Диоклетиан, но понеже той бил много разсърден и не желаел да види никого, заповядал да отсекат главата на Гликерий извън града. А Гликерий, като се научил за царското повеление, зарадвал се премного и отишъл на смърт като на някое пиршество, и молел Христа, изливането на неговата кръв да му се вмени вместо кръщение. При това царските приближени известили на Диоклетиан, че свети Георги правел разни чудеса и от тъмницата постоянно развращавал народа да вярва в Разпнатия Христос и убеждавали царя да извика Георги на съд, та ако и сега не се покае, да бъде незабавно осъден на смърт. И тъй Диоклетиан повикал при себе си Магнентий и му заповядал да приготви съдилището при капището на Аполона, за да изпита всенародно светия великомъченик Георги. През същата нощ, когато свети Георги стоял на молитва в тъмницата, задрямал и видял насън как Спасителят го прегърнал и целунал, поставил на главата му царски венец и му казал: “Не бой се, но дерзай, защото скоро ще се сподобиш да царуваш заедно с Мене: бъди мъжествен и знай, че когато дойдеш при Мене, ще приемеш всичко, което съм ти приготвил”.

Щом се свършило видението, свети Георги се събудил и благодарил на Господа, че е пожелал вече да го прибере в небесните жилища. После извикал тъмничния страж и го помолил да пусне неговия слуга, за да му каже нещо. Стражът изпълнил молбата на Светия и допуснал слугата да влезе при него. Този верен слуга неотстъпно следвал свети Георги и прилежно записвал както думите, така и делата на мъченика. Признателният слуга, като видял как неговият любим Господар търпи неизказани мъки, паднал в нозете му и неутешно плакал, а свети Георги го вдигнал от земята и му разказал подробно за видението на Господа:

– Чедо – казал той, – скоро Господ ще ме повика при Себе Си, а ти след моята кончина вземи смиреното ми тяло и това завещание, което написах, преди да бъда доведен на мъчение, и ги отнеси в нашия дом в Палестина, като изпълниш всичко, което сега ти поръчвам. И всякога имай страх Божий и несъмнена вяра в Христа!

Слугата обещал да изпълни последното желание на Христовия мъченик и много плакал за раздялата с него, а свети Георги го утешавал, и като го прегърнал любезно, му дал последно целувание в Господа и го отпуснал с мир. На другата сутрин, щом изгряло слънцето, Диоклетиан седнал в мястото на съдилището и заповядал да му представят свети Георги. Царят прикривал своя гняв към мъченика и започнал увещателно да му говори така:

– Георги, не разбираш ли от моето досегашно търпение, че показах спрямо тебе голямо человеколюбие и царска милост? Кълна се в боговете, че винаги съм скърбял, когато си представя твоето мъжество, разум и цветущата младост, които искаш да загубиш чрез своето упорство и неподчинение. Ако се обърнеш и принесеш жертва на боговете, бъди завинаги уверен, че ще те приема за другар в царството и втори след мене. И така, кажи ни какво мислиш да правиш?

Свети Георги му отговорил:

– Трябваше, царю, своевременно да покажеш такава любов спрямо мене, а не така сурово и жестоко да ме мъчиш.

Царят изслушал с голямо удоволствие тия мъченикови думи и рекъл:

– Ако искаш да ми се подчиниш като на баща, за всичките мъки, които понесе, ще те наградя с големи почести.

Свети Георги казал:

– Царю, ако позволяваш, нека влезем в храма, за да видим почитаемите от вас богове.

Диоклетиан бързо и радостно станал от съдилището, за да иде в Аполоновото капище, и придружен от сановниците и народа, водел честно със себе си Великомъченика Георги, а народът гръмогласно хвалел царя и приписвал победа на боговете. Когато влезли в храма и вече била приготвена жертвата, настанала голяма тишина и всички били несъмнено уверени, че свети Георги ще принесе жертва на боговете. Но той се приближил към Аполоновия идол и попитал (като жив) бездушника, с простряна към него ръка:

– Желаеш ли да приемеш от мене жертва, като бог?

Когато казал това, свети Георги направил кръстно знамение, а нечестивият дух, който живеел в идола, започнал силно да вика с човешки глас, като казвал:

– Аз не съм Бог, не са и ония, които са подобни на мене. Истинският Бог е само Един, Когото ти проповядваш, а ние отначало бяхме Негови служители, но нашата гордост ни свали от небесата и като не искаме да се покорим, правим всичко възможно, само и само да прелъстяваме човеците към нашата погибел.

Свети Георги отговорил на беса:

– Като дойдох тук и понеже знаете, че съм служител на Истинния Бог, как смеете още да стоите на това място?

Щом Христовият мъченик изговорил тези думи, изведнъж се чул голям шум и плачевен глас, който излязъл от идолите, а самите идоли паднали на земята и се разбили. Жреците и мнозина от народа като бесни се затекли към свети Георги и с голяма ярост започнали да го бият немилостиво, като казвали на Диоклетиан: “Погуби, о, царю, този вълшебник, преди той да е погубил нас!” Народната мълва се разнесла по целия град, а царица Александра, като не можела вече да крие своята вяра в Христа, дошла на позорището, но понеже имало множество народ, поради което мъчно можела да се приближи до мъченика, започнала отдалеко силно да говори:

– Боже Георгиев, помогни ми, защото Ти Един си всесилен!

Като поутихнало малко народното смущение, Диоклетиан заповядал да му доведат мъченика и побеснял от гняв, започнал много остро да му говори:

– О, невярна главо, с такава благодарност ли се отплащаш на милостта, която имах към тебе? Така ли си привикнал да принасяш жертва на боговете?

Свети Георги му отговорил:

– Така съм се научил да принасям жертва на твоите бездушни богове, безумни царю! Засрами се, впрочем, и не приписвай нашето спасение на такива богове, които на себе си не могат да помогнат, а камо ли да търпят присъствието на Христовите слуги.

Когато свети Георги изобличавал безумството на царя, царица Александра застанала сред народното множество и дръзновено пред всички изповядала Христа за Истинен Бог. Тя припаднала на мъчениковите нозе и изобличила заблудения мъчител, като същевременно укорявала боговете и проклинала ония, които им се покланят. Диоклетиан, като видял безстрашното дръзновение на царицата, обезчестените от нея богове и как припада на мъчениковите нозе, от голямо удивление бил почти обезумял и казал на съпругата си:

– Александро, какво ти стана, та толкова си се прилепила до този чародей и така безсрамно ругаеш милостивите богове?

Царицата отвърнала очите си от него и не му продумала. Затова Диоклетиан много се разсърдил и без повече да ги изпитва (Георги и царицата), издал и за двамата следната смъртна присъда:

– Най-злият Георги, който казва, че е галилеянин, понеже произнесе много хули към боговете и против Мене, заедно с царица Александра, която беше примамена чрез неговите вълшебства и която с подобно на неговото безумие укори боговете, заповядвам да бъдат посечени с меч!

Определените за това царски войници грабнали вързания Христов мъченик и заедно с благородната царица ги подкарали към мястото на посичането. По пътя царицата постоянно се молела, което се виждало от движението на устните ѝ, и често поглеждала към небето. Когато стигнали донякъде, царицата отмаляла тялом и поискала да седне малко, но като седнала, приклонила главата си до един зид и предала тихо своя дух на Господа. Христовият мъченик, като видял това, много се зарадвал и прославил Бога. Свети Георги весело отивал към мястото на посичането и се молил на Господа да свърши добре неговият път. Като наближили казаното място, той започнал гласно да се моли, като говорел:

– Благословен Си, Господи, Боже мой, защото не си ме предал в ръцете на моите врагове, а си избавил душата ми, като птица от примката на ловците. Послушай ме и сега, Владико, избави душата ми от козните на въздушния княз и неговите нечисти служители, не вменявай за грях на ония, които в незнанието си ми съгрешиха, но им дай прошка и покажи Твоята любов към тях, та и те да познаят истината и да имат дял в Твоето блажено Царство. Приеми, Господи, моята душа заедно с Твоите угодници и ми прости всички волни и неволни съгрешения. Помени, Владико, всички, които призовават Твоето свято име, защото Си благословен и пропрославен во веки. Амин!

След тази молитва свети Георги с радост преклонил глава под меча на палача и бил посечен на 23-тия ден от месец април.

Така той завършил достойно изповеданието на Христа и запазил вярата непорочна, за което получил нетленния венец на правдата. Такова е тържеството на великите подвизи на храбрия воин Георги! Такава е неговата борба и славната му победа. По неговите молитви да се сподобим и ние да имаме дял с праведниците – да застанем отдясно в деня на Второто пришествие на нашия Господ Иисус Христос, на Когото подобава слава, чест и поклонение во веки веков! Амин.

Чудесата на свети Великомъченик Георги са много и почти всекидневни, но ние ще споменем тези, които са вписани в творенията на църковните историци.

По едно време дойде един странстващ брат. Той носеше със себе си кръст, който вършеше много чудеса. И като престоя малко дни, разболя се и ме повика. Когато отидох при него в странноприемницата, където лежеше, ми каза: “Благослови, отче, и се помоли за мене! Вземи тоя кръст. Дълга е неговата история, но нямам сили да ти я разкажа, виждам, че краят на живота ми е дошъл, но ако ми помогне Бог, ще се опитам”. Тогава повиках игумена и трима старци (калугери) и като се помолихме, той се повдигна, седна, прекръсти се и разказа следното:

“Отче игумене Петре! Аз съм от новопокръстения български народ, когото Бог просвети със свето кръщение през тия години чрез Своя избраник, княз Борис, наречен в светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело; той го отвърна от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на светлина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни (на българите) храни, требищата (жертвениците) им разори, утвърди ги със светите книги в правата християнска вяра, като доведе архиепископа свети Йосиф (Стефан) и други учители и наставници, съгради черкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път. Сетне Бог го удостои, та като прие ангелски образ (схима), представи се от този измамен живот във висшия Иерусалим при Христа.

И докато беше още жив в монашество и вместо него владееше Владимир, първият негов син, по Божие благословение и Михаилово, Симеон свали брата си и се покачи на престола. Тогава срещу него (Симеон) се надигна маджарският народ и плени населението му; той се би с тях и те му надвиха. През тази година и аз участвах във войната. Нямах никакъв сан, нито пък живеех, където живее князът, а навън, при народа.

Когато маджарите ни разгониха, ние, петдесет души, побягнахме по един път и както те ни преследваха, моят кон започна да изнемогва. И аз извиках високо: “Господи Боже християнски! Помогни ми с молитвите на великия мъченик Георги и ме избави”. Па се обърнах и към свети Георги и казах: “Свети Георги при светото кръщение по път ме нарече на твое име; аз съм твой раб, избави ме сега от езичниците”. Тогава затъна предният десен крак на коня в земята и се счупи, а моята дружина избяга далеч от мене. Наблизо имаше една горичка и долина. Взех лъка и държейки стрелите в ръка, побягнах от коня. И като се озърнах и видях маджарите да тичат към него, извиках: “Господе Иисусе Христе, помилвай ме и изпрати Своя угодник и мъченик Георги да ме закрили и да ме запази в тоя час”. Щом изрекох тия думи с плач, ето, моят кон дойде при мене със здрав крак, а маджарите тичаха подире му: искаха да го уловят, но нито един от тях не можеше да се приближи до него. И пак рекох: “Слава Тебе, Господи, защото не си далеч от ония, които Те призовават от все сърце. Велики Георги, бъди с мене”. Тогава възседнах коня, а маджарите, ако и да ме гонеха и да изстреляха много стрели, не ме засегнаха поради силата Христова и помощта на свети Георги. И начаса се намерих в своето село, което отстоеше на три дни път от мястото, където ме стреляха маджарите. От моята дружина се върнаха само двамина, и то на втория ден след мене; всички други бяха застигнати и избити.

После Симеон, като чу, че маджарите идат пак, ни поведе отново на война. И както си лежах у дома с жена си, яви ми се мъж голобрад и светъл и не можех да го гледам в лицето. Той ми каза: “Георги, трябва да идеш на война, но си купи друг кон, защото сегашният ти кон ще умре ненадейно на третия ден, след като излезе с тебе на път. Но заповядвам ти да му одереш крака, който се беше счупил, за да видиш каква е силата на Пресвета Троица и помощта на светия мъченик Георги. Това, което ще намериш на тоя крак, не употребявай за нещо друго, а само за честен кръст, и да мълчиш за това, докато не видиш славата Божия”. И запитах: “Господарю, кой си ти, комуто не мога да гледам лицето?” – “Аз съм, отговори той, Христовият раб Георги, когото ти, молещият се, призоваваше.”- И като станах от сън, прославих Бога и свети Георги, а след това, както ми заповяда светецът, си купих друг кон. Преди да тръгна на война, повиках попа да направи служба, заклах най-скъпия си вол и по десет овце и свине, които раздадох на сиромасите. И заминах на война с два коня. Както вървяхме, на третия ден първият ми кон се поболя, падна и издъхна. Дружината, понеже бързаше, не ми даваше да одирам крака, но като им разказах как си беше счупил ногата, когато бягахме, ме почакаха малко време, та одрахме крака и намерихме под коляното три железни обръча, които държаха здраво костта, която не беше пречупена, а само пукната надлъж. Много се опитвахме да извадим обръчите, но не можахме. Тогава отрязахме костта, положихме я на камък и с топорите си я раздробихме, та така едва извадихме железата. Като се почудихме на великата и неизречена сила на Света Троица и на бързата помощ на светия мъченик Георги, прославихме Бога и отидохме на война. И с Божията милост колкото души от нас заминахме, нито един не загина в тая война, а всички се върнахме здрави и читави.

Когато се върнахме у дома, заварих жена си болна от люта огнена треска. Като престоях една-две недели и видях, че жена ми страда люто, се одързостих и се помолих: “Господи, с молитвите на Тази, която Те е родила, и на светия угодник Георги изцери Твоята рабиня Мария!” После положих на нея трите обръча и тя начаса оздравя, и прослави Бога и великия мъченик Георги. И аз, като разбрах милосърдието и човеколюбието на Светата Троица, повиках ковача и му рекох: “Скови ми, братко, кръст от тия обръчи”. Той ги скова, както ми беше казал светецът.

И много други чудеса станаха с тоя кръст: с него бяха прогонвани бесове от хората, изцеляваха се от недъзи и се спасяваха във войни по молитвите на светия Великомъченик Георги.

Свети праведен Иов произхождал от племето Авраамово; живял в Арабия – в земята Хус^[1], населявана от потомците на Уц, племенника на Авраам, първенеца на Авраамовия брат Нахор^[2]. Иов бил човек на правдата^[3], отличавал се с безукорно поведение, справедливост и доброжелателност към всички, благотворителност, а най-вече със страх Божий, като пазел невинността в сърцето си и избягвал всякакво зло не само в делата, но и във вътрешните си помисли. Той имал седем сина и три дъщери. В страната си бил прославен с богатство: имал седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; взимал живо и дейно участие в живота на съплеменниците си и оказвал голямо влияние на обществените работи, защото по целия Изток се радвал на голяма почит заради своето благородство и честност^[4]. Синовете на Иов, макар и да живеели отделно, всеки в своята шатра, изпитвали помежду си такава силна взаимна любов и живеели в такова разбирателство помежду си, че никога не си позволявали да ядат и пият отделно, почитайки родствените си връзки. Всеки ден поред те се събирали заедно братята със сестрите си, правели гощавки и прекарвали времето си в невинни увеселения и без излишества, чужди на пиянството и безчинствата. Неблагочестиви събирания не би допуснал и добрият и праведен техен баща. Но понеже гощавките на децата били израз на братската им любов и тихо благонравие, праведният мъж не само не ги забранявал, а дори ги поощрявал, утешавайки се със семейния мир. Всеки път, след като изминели седем дни и завършели поредните братски събирания, Иов предлагал на децата си внимателно, с искрена съвест да проверяват поведението си – дали някой не е съгрешил против Бога с дума или помисъл; защото се боял от Бога, но не със страха на роба, а с опасението на синовната любов, и внимателно наблюдавал и себе си, и своя дом, за да не се случи у тях нещо, което би разгневило Господа Бога.

Богобоязненият праведник не се ограничавал само с наблюдения на домашните си и увещания да водят непорочен живот, тъй че никой от тях и в мислите си да не съгрешава пред Създателя си. Всеки път, когато завършвали дните на гощавките, рано сутринта заедно с цялото си семейство Иов принасял всесъжения по броя на всичките си деца и един телец за грях за душите им, защото, казвал той, може би синовете ми са съгрешили и похулили Бога в сърцето си; така правел Иов през всичките такива дни^[5].

Един ден, когато Ангелите Божии, пазителите на човешкия род, се събрали на небето пред престола на Бога Вседържител, за да застанат пред Него с ходатайство за човеците и да Му принесат човешките молитви за всякакви житейски нужди, дошъл сред тях и дяволът, клеветникът и изкусителят на човешкия род. Низвергнатият от небето сатана по Божие допущение се явил там сред Ангелите, като не изменил на падналата си природа и не по добро желание да ходатайства за благо, а за да изригне злобата си и да похули доброто. Сатанинската гордост във вътрешното си заслепление никога не се примирява с истината – не вижда радостен мир в смирението и покорната преданост на волята на Всеблагия Бог; тя смело внася преоценка на съществуващото според мрачния си поглед и в чуждата ѝ светозарна област на Божествения живот, дръзко измервайки всичко с мярата на своето самомнение!

И казал Господ на сатаната, стоящ пред Него с Ангелите:

– Отде дойде?

Сатаната отговорил:

– Ходих по земята и я обходих.

Господ рекъл:

– Обърна ли внимание върху Моя раб Иов? Защото няма на земята друг човек, който да е като него: непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото!

Сатаната отговорил:

– Нима току-тъй Иов е богобоязлив? Ти не го ли пазиш? Не огради ли отвред него и къщата му и всичко, що има? Ти благослови делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята. Но я простри ръка и се допри до всичко, което е негово, ще ли Те благослови?

Тогава Господ рекъл на сатаната:

– Всичко, което е негово, давам в твоята ръка, прави по своя воля, само върху него не простирай ръка.

И сатаната си отишъл от лицето Господне^[6].

Един ден синовете и дъщерите на Иов пирували в дома на първородния брат. И ето, дошъл вестител при Иов и рекъл:

– Воловете ти оряха и ослиците пасяха при тях; изведнъж савейци нападнаха и ги откараха, а другите избиха; отървах се само аз, за да ти обадя.

Докато говорел, пристигнал втори вестител и казал:

– Огън падна от небето и изгори овците и овчарите; само аз се спасих и дойдох да ти обадя.

Още не изрекъл думите си, дошъл друг и рекъл:

– Халдейци, разделени на три чети, нападнаха камилите и ги откараха, а слугите избиха; отървах се само аз, за да ти обадя.

Докато говорел, пристигнал и четвърти вестител:

– Синовете и дъщерите ти ядяха и пиеха вино в къщата на първородния си брат; но ето, духна силен вятър откъм пустинята и обгърна четирите ъгъла на къщата; тя се събори върху децата и те умряха; отървах се само аз, за да ти обадя.

Изслушал една след друга тия ужасни вести, Иов станал и в знак на тежка скръб раздрал дрехата си, остригал главата си и паднал на земята, преклонил се пред Господа и рекъл:

– Гол излязох от утробата на майка си, гол и ще се завърна в утробата на земята. Господ даде и Господ взе; както беше угодно на Господа, тъй и стана; да бъде благословено името Господне!

Във всичко това Иов не съгреши пред Бога с неразумна дума^[7].

Един ден, когато Божиите Ангели отново застанали пред Господа, сред тях пак дошъл и сатаната.

И рекъл Господ на сатаната:

– Отде дойде?

Той отговорил:

– Ходих по земята и я обходих.

Господ му казал:

– Обърна ли внимание върху Моя раб Иов? Защото няма на земята такъв като него: човек непорочен, справедлив, богобоязлив и отбягващ злото! В сполетелите го беди и досега е твърд в своята непорочност; а ти Ме подбуждаше против него да го погубя без вина!

Сатаната отговорил на Господа така:

– Кожа за кожа, а за живота си човек ще даде всичко, което има.

С това искал да каже, че човек може да претърпи страданията на другия, в чуждата кожа ударите не са тъй чувствителни, дори снемането ѝ може да се понесе – то не е болезнено за човека и той може да остане спокоен; но докоснеш ли собственото му тяло – “простри ръка и се допри до костите му и плътта му, – ще ли Те благослови?”

Тогава Господ казал на сатаната:

– Ето, той е в твоята ръка.

Смисълът на тия думи е: давам ти да сториш с него каквото искаш; но “само душата му запази”, не посягай върху основата на неговото същество – свободната му воля^[8].

Сатаната си отишъл от лицето на Господа и поразил цялото тяло на Иов с люта проказа от ходилата до темето му. Страдалецът трябвало да се отдалечи от хората, понеже болестта му била заразна. Тялото му се покрило с отвратителни смрадни струпеи; по членовете му се разливал вътрешен огън; Иов седнал на гноището вън от града и с чиреп чешел струпеите си. Всичките му съседи и познати странели от него и го изоставили. Дори жена му нямала вече състрадание към него.

След време, отчаяна, тя му рекла:

– Докога ще търпиш? Ето, аз ще почакам още малко с надежда да се избавя; защото изчезна от земята твоят спомен, синовете и дъщерите, болките на утробата ми и трудовете, които напразно съм полагала. Сам ти седиш сред смрад от червеи, прекарвайки нощта без покрив; а аз се скитам и слугувам, ходейки от място на място, от къща в къща, чакайки да залезе слънцето, та да почина от трудовете си и от болките, които ме измъчват. Но кажи някаква дума към Бога, похули Го и умри – в смъртта ще намериш освобождение от страданията си, тя ще избави и мене от мъките.

Така просто и естествено, привидно дори удовлетворително разрешавала Иововата жена за него и за себе си въпроса за живота, без да отива по-далеч от земното разбиране за смисъла и предназначението му, по внушение на сатаната – “кожа за кожа”. Измъчена и уморена нравствено, тя била готова да угаси и последния светилник на истинския живот: “похули Бога и умри”.

Но не така разсъждавал за своето състояние самият страдалец Иов, като гледал на своята човешка природа не от гледната точка на тесногръдото самолюбие. Той погледнал със съжаление жена си и ѝ казал:

– Говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?

И тоя път Иов не съгрешил против Бога – устата му не Го похулили ^[9].

Слухът за нещастието на Иов стигнал съседните страни. Трима негови другари: Елифаз Теманец, Вилдад Савхеец и Софар Наамец^[10] научили за злочестините му и се събрали, за да отидат и да утешават страдалеца, и да споделят скръбта му. Но като го наближили, не го познали, защото лицето му било една гнойна рана, отдалеч викнали от ужас и заплакали, раздрали горните си дрехи и посипали с пръст главите си. Седем дни и седем нощи седели с него на земята и никой не промълвил и дума, понеже виждали, че страданието му е твърде голямо и не знаели как да го утешат^[11]. Мъчителното мълчание било прекъснато от самия Иов. Той пръв отворил уста и проклел деня, в който се е родил, и изразил дълбоката си скръб, задето му било дадено да види светлината, която сега за него е покрита с тъмнина. За какво му е дарен живот, ако за него той е безотрадна мъка?

– Това, от което се ужасявах, то ме и постигна – казал страдалецът, – и от което се боях, то ме и връхлетя. Няма за мене мира, няма покой, няма утеха: настъпи нещастие^[12].

Тогава проговорили и другарите му, макар с разсъжденията, с които искали да го утешат, още повече да наранявали изстрадалото му сърце ^[13]. Според искреното си убеждение и вяра, че Правосъдният Бог награждава добрите и наказва лошите, те смятали за неоспоримо и несъмнено, че ако човек изпадне в нещастие, той е грешник, и колкото е по-голямо нещастието, толкова е по-мрачно неговото греховно състояние. Затова мислели, че и Иов има някакви тайни грехове, които умеел изкусно да скрива ^[14] от хората и заради които Всевиждащият Бог го наказва. Накарали страдалеца да почувства това от самото начало на беседата им и после с дългите си разсъждения го убеждавали да се покае и да признае престъпленията си. Иов, съзнавайки своята непорочност, въпреки цялата убедителност на думите им, вътрешно бил далеч от това, да признае разсъжденията им за справедливи^[15]; с цялата сила на невинността той защитавал доброто си име.

– Докога ще мъчите душата ми и ще ме терзаете с думи? Ето, вече десет пъти ме посрамявате, и не ви е срам да ме измъчвате. “Окаяни утешители сте вие всички!” Ще имат ли край празните ви думи^[16]?

Иов им обяснявал и ги уверявал, че страда не заради греховете си, но че Бог по Своята непостижима за човека воля праща на едного тежък, а на друг – щастлив живот. Приятелите му, като смятали, че и Бог постъпва с хората по същите закони на възмездието, по които произнася присъдата си и човешкото правосъдие, не се убеждавали от оправдателните му думи, макар и да спрели с изобличенията против него и престанали да отговарят на думите му^[17]. В това време горещо участие в разговора им взел младият на години Елиуй, син на Варахиила, вузитец от Рамовия род; с пламенно дръзновение се опълчил той против почетния на години страдалец, “задето той оправдаваше себе си повече, отколкото Бога”^[18]. Въздавайки на Създателя справедливост, недостъпна за човека, и тоя събеседник виждал причината за страданията на Иов в неговата порочност, дори и незабележима за хорските очи.

– Бог е могъщ и не презира силния с крепкото Си сърце. Той не поддържа нечестивите и не отвръща очите Си от праведниците; но ти – говорел Елиуй на Иова – си преизпълнен с размишления на нечестивци, защото съдиш, че пратеното ти от Бога е незаслужено, съд и осъждането са близо до теб^[19].

Накрая страдалецът се обърнал с молитва към Бога, Той Сам да засвидетелства неговата невинност.

И наистина Бог отговорил на Иов из бурен вихър и го укорил за намерението да търси сметка за делата на Провидението. Вседържителят посочил на Иов, че са много непостижимите неща за човека в явленията и творенията, дори само от видимата, заобикалящата го природа. И че желанието да се проникне в тайните на Божиите съдби и да се обясни защо Бог постъпва така, а не иначе с хората – това желание вече представлява дръзка самонадеяност.

– Кой е тоя, който омрачава Провидението с думи без смисъл? – питал Иова Господ сред бурята. – Препаши сега кръста си като мъж: Аз ще те питам, и ти ми обяснявай: де беше ти, когато полагах основите на земята? Кажи, ако знаеш. На какво са закрепени основите ѝ или кой положи крайъгълния ѝ камък, при общото ликуване на утринните звезди, когато всички Божии синове възклицаваха от радост? Давал ли си ти някога през живота си заповед на утринта и посочвал ли си на зората мястото ѝ? Знаеш ли наредбите на небето, можеш ли да дигнеш гласа си до облаците, можеш ли да пращаш светкавици… Съда Ми ли искаш да обориш, да Ме обвиниш ли, та себе си да оправдаеш? Такава ли е твоята мишца, както на Бога? Украси се тогази с величие и слава, облечи се в блясък и великолепие; излей яростта на гнева си, погледни всичко, що е горделиво, и го смири; съсипи нечестивите на местата им. Тогава и Аз ще призная, че твоята десница може да те спасява. Който се бори с Вседържителя, който обличава Бога, нека Му отговаря.

И Иов отговорил на Господа:

– Зная, че Ти всичко можеш и че намерението Ти не може да бъде спряно.

– Кой е този, който помрачава Провидението, без да разбира нещо?

– Аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех. Слушал бях за Тебе със слуха на ухото, сега пък очите ми Те виждат; затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел; ето, аз съм нищожен; какво ще Ти отговарям? Ръката си турям на устата си^[20].

И после Господ заповядал на приятелите на Иов да се обърнат към него и да го молят да принесе жертва за тях, “защото – казал Господ на Елифаза Теманеца – само неговото лице ще приема, за да не ви отхвърля, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както Моят раб Иов”^[21]. Приятелите изпълнили Господнята повеля и довели на Иов за жертва седем телци и седем овни. Той принесъл жертва Богу и се помолил за приятелите си. А Бог приел ходатайството на Иов за тях, върнал му телесното здраве и му дал двойно повече от това, което имал преди. Роднините и предишните му познайници, като чули за изцелението му, дошли да го навестят, да тъжат и да се радват с него и всеки му донесъл дар и златен пръстен. Господ пък наградил Иов с благословението Си: той имал четиринайсет хиляди дребен добитък, шест хиляди камили, хиляда рала волове и хиляда ослици. Наместо умрелите му се родили седем синове и три дъщери; и по цялата земя нямало такива хубави жени като дъщерите му, и Иов им дал наследство между братята им^[22]. Господ не удвоил броя на децата на Иов, както сторил с богатствата му: за да не сметне някой, че първите му деца са загинали съвсем – не, макар и да са умрели, не са погинали и ще възкръснат във всеобщото възкресение на праведните.

След търпеливо понесените изпитания, Иов живял сто и четирийсет години (общо живял на земята двеста четиридесет и осем лета), видял потомство до четвърто коляно и умрял в дълбока старост^[23]. Сега живее нестареещ и без страдания в царството на Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог, прославян в Троица, защото още при понасянето на злочестини на земята, Иов вече виждал, както и Авраам, великия ден Господен, виждал го и се радвал^[24].

– Зная – казвал той, поразен със смрадни язви, – зная, че Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тая моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бог. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят. Сърцето ми се топи в гърдите ми! ^[25]

Това изповядвал праведният Иов пред другарите си, внушавайки им да се страхуват не от телесните страдания и лишаването от земните блага, а от “меча Господен”, от гнева на Вседържителя, Който отмъщава за неправда.

– Знайте, че има съд^[26] – вещае той за наставление на нас, – съд, на който ще се оправдае само имащият истинската премъдрост – страха Господен – и истински разум – отбягването на злото^[27].

Когато богоненавистният цар Юлиан Отстъпник^[28] започнал война с франките^[29], пратил против тях военачалника Вакх, в чийто полк служил храбрият воин на име Варвар, таен християнин по вяра. Полковете на двете страни се приготвили за битка; сред франките имало един силен, подобен на Голиат^[30] боец. Той излязъл пред полка на римляните и ги призовал към единоборство. Но никой не се осмелявал да се сражава с него, защото силата му ги плашела, а той се надсмивал над тях. Тогава воеводата Вакх, познавайки храбростта на блажения Варвар, го призовал при себе си и го запитал дали може да излезе на борба против този горд боец, хвалещ се със силата си. Варвар, уповавайки се на помощта на своя Господ Иисус Христос, в Когото вярвал, не се отказал от единоборството: въоръжил се с кръстно знамение, той влязъл в единоборство с врага, победил го и го убил с Божията помощ, защото Господ пратил ангел да му помага. Франките били посрамени и изпитали страх, а римляните, въодушевени от мъжество, се устремили против тях и удържали окончателна победа. Тая храброст на блажения Варвар му спечелила още по-голяма чест сред римските полкове и одобрението на царя: той бил почетен със сан на комита^[31].

След тая славна победа над враговете, воеводата Вакх, докато пребивавал с войската си в Тракия^[32], пожелал да принесе жертва на идолите, за да им въздаде благодарност за победата, която приписвал не на Христа, а на суетните си идоли. Той поканил за извършването на нечистите си жертви комитата Варвар като пръв сред победителите. Но воинът открито изповядал, че е християнин, и се отвръщал от идолите. Тогава воеводата съобщил за това на царя, а царят наредил да му доведат Варвар и го принуждавал да принесе жертва на идолите. Но тъй като блаженият не се подчинил, заповядал да го провесят на дървото за мъчения и да режат с меч утробата му, докато вътрешностите му не се изсипали на земята. Но в това време светецът се молел и се явил ангел, който събрал вътрешностите му, положил ги обратно в утробата на мъченика и го изцелил, така че не останала и следа от мъченията по тялото му, а след това го отвързал от дървото. Като видял това чудо, воеводата Вакх, заедно с двама воини – Калимах и Дионисий, повярвали в Христа и Го изповядали, а скверните езически богове похулили. За това по заповед на цар Юлиан новите изповедници на Христовото име: Вакх, Калимах и Дионисий били обезглавени и така се причислили към небесния лик на светите мъченици. А свети Варвар нечестивият цар заповядал да вържат за желязно колело, под което да накладат силен огън и да го въртят с вързания мъченик, поливайки страдалческото му тяло с врящо масло. Но мъченикът възнесъл топли молитви към Бога и останал напълно невредим: а огънят се устремил върху мъчителите и превърнал двама от тях в пепел. Христовият страдалец бил хвърлен в тъмница, където му се явил Самият Господ и го укрепил.

На сутринта свети Варвар отново бил отведен за мъчения; разпънали го гол на четири посоки и го били безжалостно по гърба и корема с волски жили. После хвърлили мъченика в пещ, която предварително разпалвали три дни. Пребивавайки в нея седем дена, светецът отново останал жив и здрав, без ни най-малка увреда от огъня – излязъл от пещта сякаш от баня, славословейки Бога. Тогава отново го хвърлили в тъмница с множество скорпиони и змии – надявали се, че така ще го погубят. Но и сега, той прогонил от себе си с кръстно знамение отровните гадини и останал невредим.

Тогава жестокият мъчител, който не искал да познае силата Христова, наредил да нагорещят колкото може повече един меден вол и да хвърлят в него мъченика; но светецът останал невредим и там. Той не усещал никаква болка от огъня, а медният вол, сякаш чувствайки горещината на огъня, почнал да се движи като жив, да произнася някакви звуци и да ходи. Като видели това чудо, мнозина езичници повярвали в Христа.

Накрая мъчителят заповядал да отсекат главата на светия мъченик. Така той завършил доблестно своя страдалчески подвиг заради Христа Господа. Благочестивият епископ Филикий взел неговото честно тяло и го погребал с почести в град Метон Пелопонески, славословейки Христа Бога с Отца и Светия Дух, прославяни навеки, амин.

Блаженият Варвар преди бил жесток разбойник в Луканските^[33] страни. Той пролял много човешка кръв и никой не можел да го залови, нито пък да се пребори с него, понеже притежавал необикновена телесна сила. Но преблагият и човеколюбив Бог, Който не иска смъртта на грешника и търси спасението на всички, както някога на апостол Павел ^[34], с действието на Своя Промисъл уловил и разбойника в мрежите на спасението. Веднъж, когато той седял в една пещера и гледал купищата награбено злато, неочаквано до сърцето му се докоснала Божията благодат, извеждаща грешника на пътя на покаянието. Душата му се умилила и като си спомнил за страшния Божий съд, започнал да скърби и да говори на себе си:

– Уви, какво сторих! Пролях много човешка кръв, много жени оскверних, откраднах чуждо имущество и извърших много други злини! Но днес или утре ще умра; на кого ще остане това, което придобих.

И след това въззвал отново:

– Зная, че Христос приел при Себе си древния разбойник по милостта Си: ще приеме и мен, ако се покая. Затова сега се кая и се съкрушавам заради делата си и търся Неговото милосърдие.

Когато казал това дълбоко в душата си, Варвар станал, без да каже нищо на другарите си, скрил само меча под дрехите си и като оставил всичко, през нощта отишъл в най-близкото селище, където имало църква. Дошъл там по време на утренята и след края ѝ паднал в нозете на свещеника, възклицавайки със сълзи:

– Отче свети! Не отхвърляй мене, окаяния грешник, дошъл при твоята святост: понеже искам да се покая за злодействата си.

Свещеникът го вдигнал от земята, завел го до светия олтар и казал:

– Изповядай пред Бога съгрешенията си, сине, а аз ще бъда смирен свидетел на твоята изповед и покаяние.

Каещият се заговорил:

– Отче, аз съм онзи разбойник Варвар, за който, мисля, си чувал и ти. Преизпълнен съм с множество грехове, с телесна нечистота, грабежи и убийства: защото съм убил до триста души, а с меч погубих и двама свещеници, задето не поискаха да ме допуснат до тайнството на покаянието. И ето, ако мислиш, че Бог ще ме приеме в покаянието ми, превържи по свое усмотрение моите греховни язви с Божиите заповеди; ако ли пък не, вземи този меч и заповядай да ме убият.

Но свещеникът му казал:

– Сине! Няма грях, който да побеждава Божието милосърдие: ти само не се отчайвай. Иди в моя дом и изпълни на дело каквото ти заповядам.

Като излязъл от църквата, свещеникът видял Варвар да се движи след него на лакти и колена. Рекъл му:

– Какво правиш, сине?

Варвар отговорил:

– От мига, когато паднах на земята пред Бога с моите грехове, няма да се вдигна, докато не ми бъдат простени всички зли дела.

– Сине – казал му свещеникът, – ти доброволно даваш обет за това на Бога. Опази го и ще ти бъде простено всичко.

Като стигнал вкъщи, свещеникът отново му казал:

– Ето, сине, децата ми, робите, добитъка и кучетата: към кого искаш да бъдеш приравнен, за да се храниш заедно с тях?

Варвар отговорил:

– Отче, аз не се смятам за равен дори на кучетата; но поради телесната потребност от храна, сложи ме при тях, за да ям с тях и да бъда без покрив през всичките си дни и нощи.

На това свещеникът отговорил:

– Постъпи така, както говориш пред Бога, сине, и уповавай на великото Му милосърдие.

И Варвар живял така при свещеника три години, подобно на животно, пълзейки на ръце и крака и без да става от земята, понеже се смятал за недостоен да бъде сред хората. Хранел се само с животните и кучетата и с тях оставал вън от къщата ден и нощ. След края на третата година свещеникът му казал:

– Доста, сине, престани да се храниш с кучетата, защото Господ ти дарява Своята милост.

– Но аз, отче – отговорил Варвар, – искам още да се храня с добитъка.

Свещеникът му рекъл:

– Чедо! Бог вижда и тоя обет, който Му принасяш със смирение, понеже желаеш така да пострадаш заради греховете си.

Варвар отишъл вън от селото заедно с добитъка, движейки се като четириного и пасейки оскъдната трева. Той останал на поляната дванадесет години, съвсем гол. Кожата му станала като кора на дърво; изгаряна от слънчевия зной и напукана от студа, тя почерняла като въглен. И станал блаженият Варвар доброволен мъченик.

Когато изминали дванадесет години от страданията му, с Божествено откровение му било известено за прощаването на греховете му и за това, че му предстои да завърши подвига на покаянието си мъченически, като пролее кръвта си. И ето, веднъж, докато ходел по поляната, Варвар се доближил до пътя, където били спрели някакви търговци. Помислили, че наближава някакъв звяр (защото не видели какво се движи в гъстата трева), те изстреляли от лъковете си няколко стрели и го поразили с три от тях; като се приближили и видели, че простреляли човек, те изпаднали в ужас. А Варвар им казал да не се страхуват и да не скърбят, разказал им всичко за себе си и наредил да кажат за кончината му на свещеника на селото. След това предал душата си в Божиите ръце.

А свещеникът, като научил от търговците за станалото, отишъл на онова място и видял тялото на блажения Варвар просветлено, озарено от светлина. Той опял мъртвия и го погребал на мястото, където бил убит. Впоследствие от гроба на блажения Варвар започнало да се дава изцеление на болните от различни недъзи. След време тук заедно с презвитера дошли хора, отворили гроба и видели, че тялото на светеца не само било нетленно, но и източвало целебно миро. Тогава всички се почудили и прославили Бога; а честните мощи на свети Варвар пренесли с големи почести в селото си и ги положили в църквата, дивейки се на чудното човеколюбие и милосърдие на нашия Христос Бог, на Когото с Отца и Светия Дух се възнася чест и слава во веки. Амин.