Житие на преп. Йоан Лествичник

Преподобни Иоан Лествичник се подвизавал на известна от старозаветните разкази Синайска планина^[2].

Свещената планина Синай служела за убежище на християнските подвижници от средата на III век, укриващи се от гоненията; други били довеждани като пленници на сарацините. В IV век, когато гоненията срещу християните престанали, монашеството тук се утвърдило окончателно. Отшелниците били привличани на това място и от свещените спомени за великите ветхозаветни събития, станали тук, както и от пустинността на Синай. Пътешествениците казват, че не са срещали по-пустинно място от Синайския полуостров. Даже дивите зверове не остават задълго, а случайно дошли от Арабската пустиня, бързат да се отдалечат в място, оживено от присъствието на живи същества. В околностите на планината Синай се намирали особено пустинни места, които били изключително удобни за уединено подвижничество, и в едно от тях (Тола) в продължение на много години се подвизавал Иоан Лествичник. До стъпването на Юстиниан I на престола синайските подвижници нямали манастир, а само една масивна кула и неголям храм близо до нея, построени от равноапостолна Елена. В 557 г., при император Юстиниан, по молба на монасите тук бил издигнат манастир.

Свети Иоан дошъл на Синай на 16-годишна възраст, привлечен от славата на монашеския живот на синайските подвижници. За родното място на Иоан не знаели даже неговите съвременници, разказващи за живота му^[3]. Монах Даниил направо казва: “Кой град и коя страна са отгледали и възпитали този доблестен подвижник, преди да започне да се подвизава, точно и достоверно не мога да кажа.” И по-нататък продължава: “а кой град сега има за обитател и храни с нетленна храна този всечуден мъж, това не ми е напълно неизвестно. Защото той сега пребивава в този град, за който доброгласният певец, свети апостол Павел, казва: “нашето живелище е на небесата”^[4]. Там пребивава, насищайки невещественото чувство с неизчерпаемите блага, получил достойно въздаяние за подвизите си и награда за трудовете си, наследил Царството Небесно с тези, на които “ногата вече стои на прав път”^[5]. А как Иоан, заради това невеществено блаженство, се е трудил във веществено тяло, за това – продължава Даниил – ще разкажа с пълна яснота.”

– Този блажен Иоан, когато навършил 16 години от телесната си възраст – по съвършенството на ума си той още тогава се уподобявал на хилядолетен, – предал себе си на Великия Архиерей – Бога, като непорочна и доброволна жертва. Тялото си възнесъл на Синайската планина, а душата – на небесната планина; видимо изкачил се на планината, той се приближил към небесната висота, съзерцавайки с ума си невидимия Бог. Отстранил се от света, той от самото начало възлюбил украсената със смирение кротост, като началница на “мислените деца”^[6], като учителка на добродетелите. Той отсякъл своеволието и гордостта и приемайки върху себе си благолепното смиреномъдрие, със самото си встъпване в монашеския живот след внимателно разглеждане прогонил от себе си този измамник – самоугодието и самоувереността. Приклонил шията си, той се поверил на опитен духовен наставник^[7], желаейки под негово ръководство безбедно да премине опасната бездна на страстите. Отрекъл се от светския живот, Иоан започнал да се държи между монасите като малолетно, неумеещо да говори момче, като че душата му нямала нито свой разум, нито своя воля, но напълно била лишена от естествените ѝ свойства. И което било по-удивително от всичко – при своята обширна ученост Иоан оставал смирен монах, възлюбил небесната простота, и не се превъзнасял със своето любомъдрие, смирявайки се заради Бога.

Наставник и ръководител на преподобни Иоан – както говори за това Синхрон^[8], – бил авва Мартирий. Когато на 20-ата година от живота му Мартирий постригал Иоан в монашество, в този ден авва Стратигий^[9] предсказал за него, че той ще бъде велико светило на вселената – което след това и се сбъднало.

Веднъж авва Мартирий със своя ученик Иоан дошъл при великия Анастасий Синаит^[10]; като ги видял, Анастасий казал на авва Мартирий:

– Кажи ми, Мартирий, откъде е този твой ученик и кой го е постригал в монашество?

– Той е твой раб, отче, и аз го постригах – отговорил Мартирий.

И Анастасий казал с удивление:

– О, авва Мартирий! Ти си постригал игумена на Синайската планина.

В друго време, когато пак взел със себе си Иоан, неговият наставник авва Мартирий отишъл при великия старец Иоан Саваит^[11], който тогава живеел в Гудийската пустиня. Още щом ги видял, старецът станал, налял вода, умил нозете на Иоан и му целунал ръка; а на авва Мартирий не умил нозете. Когато след това ученикът на стареца Стефан го попитал:

– Защо направи така, отче? Защо изми нозете не на учителя, а на ученика, и му целуна ръка?

Старецът отговорил:

– Повярвай ми, чедо, че аз не знаех кой е този млад монах; а приех Синайския игумен, и на игумена умих нозете.

Такива били пророчествата на светите Синайски отци за преподобни Иоан, когато бил още млад монах – и те след това се сбъднали в свое време.

В продължение на 19 години преподобни Иоан извършвал подвига на своето спасение в послушание към своя духовен отец, след което бил принуден да остави този спасителен път, тъй като духовният му отец преминал във вечния живот. Изпратил го като ходатай и застъпник за себе си пред Небесния Цар – както пише за това монах Даниил, – Иоан отишъл на попрището на безмълвието, въоръжен с молитвите на своя наставник, като силно оръжие “за разрушаване на твърдини”^[12]. За своето уединено подвижничество Иоан избрал едно твърде пустинно място, наречено “Тола”, което се намирало два часа път от храма. Той напускал уединението си само на празници, когато отивал в храма на богослужение. В своята пустиня преподобният прекарал четиридесет години^[13] в трудове, горейки от Божествена любов, непрестанно разпалван от нейния огън. Но кой би могъл да предаде с думи или да опише подробно подвизите на преподобни Иоан, които извършвал там тайно? Впрочем, както от малките неща се познават големите, така и по някои черти на делата му узнаваме за богатото с добродетели житие на този преподобен.

Той ядял всичко, което не било забранено от монашеските обети, но в твърде малка мяра. И с вкусването на всичко побеждавал гордостта; той вършел това, за да не се превъзнася умът му с постничество, а с малкото количество на храната смирявал господарката и майка на сластолюбивите страсти, тоест преяждането, като със самата оскъдност на трапезата ѝ заповядвал: “млъкни, престани”^[14]. Чрез пустинното си житие и отдалечеността от съжителството с хора преподобният угасявал пламъка на плътската пещ, така че накрая той се покрил с пепел и угаснал напълно. Сребролюбието, което свети апостол Павел нарича идолопоклонство^[15], този доблестен мъж мъжествено избягвал, раздавайки милостиня и отказвайки на себе си и най-необходимото. Празността и леността, които разслабват и умъртвяват душата, подбуждал към бодрост и труд с жилото на паметта за смъртта. Той разкъсвал връзките и веригите на всяко пристрастие и всякакви чувствени похоти, свързвайки се с невеществените връзки на скръбта и сълзите; а раздразнителността още преди била умъртвена в него чрез послушанието. Рядко посещавайки някого, а още по-рядко говорейки нещо, с това той умъртвявал пиявицата на тщеславието. “Какво да кажа – продължава монах Даниил – за победата му над гордостта? Какво да кажа за великата чистота на сърцето, начало на която този нов Веселиил^[16] поставил с послушанието и която завършил Господ, Царят на небесния Иерусалим, посещавайки го със Своето присъствие – защото без Неговото присъствие не могат да бъдат победени дяволът и пълчищта му. Но къде да поместя в този венец от похвални думи – продължава Даниил, – който изплитаме на преподобни Иоан, извора на неговите сълзи, какъвто не у мнозина виждаме? И досега е известно съкровеното място, в което проливал тези сълзи: това е една много тясна, уединена пещера в полите на планината, намираща се на такова разстояние от келията на Иоан и от другите келии, на което да не бъде чут от хората и да прегради пътя на тщеславието. Тази келия, в която Иоан често идвал, станала близка на небето с воплите, риданията и призоваванията на Бога, подобни на които могат да се чуят само от тези, които режат с ножове или горят с нажежено желязо, или избождат очите им^[17]. Спял в такава мяра, колкото да не погуби ума с прекомерно бодърстване. Преди сън дълго се молел и пишел книги – така например съставил книга, наречена “Лествица”, поради която и сам бил наречен Лествичник. Писането на книги служело на Иоан за прогонване на унинието. Но и целият му живот бил непрестанна молитва и безпримерна любов към Бога; защото денем и нощем, съзерцавайки Го като в огледало, в чистота и непорочност, не искал, или по-точно казано, не можел да се насити на това съзерцание.”

Един монах на име Моисей, ревнувайки по добродетелния живот на преподобни Иоан, го умолявал да го приеме за свой ученик, за да се научи от него на истинно любомъдрие. В подкрепа на молбата си Моисей помолил да ходатайстват за него и някои честни старци; и те склонили Иоан да приеме Моисей за свой ученик. Веднъж преподобни Иоан казал на Моисей да пренася земя от една място на друго за наторяване на лехите със зеленчуци. Моисей, като отишъл на посоченото място, усърдно изпълнявал възложеното. По обяд, когато жегата била най-силна, Моисей легнал да си почине под един огромен камък и заспал. Но Господ, на Когото не е угодно Неговите раби да се излагат на някакви скърби, по Своето добросърдечие запазил Моисей от внезапна смърт, а свети Иоан избавил от печал. По това време преподобни Иоан се намирал в келията си – и ето, обзел го лек сън: и в съня си видял един благолепен мъж, който с упрек казал на Иоан:

– Ти, Иоане, спокойно спиш тук, а в същото време Моисей се намира в опасност.

Преподобният на часа станал и започнал усърдно да се моли за своя ученик. Когато дошла вечерта и ученикът се върнал от своята работа, Иоан го попитал:

– Не се ли случи нещо неблагоприятно или неочаквано?

Той отговорил:

– Когато по обяд спях под един голям камък, той внезапно падна и би ме затиснал, ако не бях избягал бързо от това място; в същия този миг ми се стори, че ти, отче, ме викаш.

Смиреномъдрият Иоан прославил Бога за това чудесно спасение на ученика от смърт, но не казал нищо на Моисей за своето видение.

Преподобни Иоан бил образец на добродетелност за всички и лекар на невидимите болести. Веднъж един брат на име Исаакий, бил силно нападан от блудния бяс. Намирайки се в дълбока печал, той побързал да отиде при великия Иоан и с горчив плач и ридание му разказал за своята борба.

На това Иоан отговорил на Исаакий:

– Брате, да застанем двамата на молитва!

И още не свършили молитвата си, Бог вече изпълнил желанието на Своя угодник – защото блудният бяс избягал от Исаакий, прогонен като с бич от молитвите на свети Иоан. Така се изпълнили думите на Давидовия псалом: “Той изпълня волята на ония, които Му се боят, и чува молитвата им”^[18]. А страдащият, като видял, че е оздравял и напълно се е освободил от страстта, силно се удивил, при което благодарил и на Бога, прославил Своя раб Иоан, прославящ Господа със своите чудеса.

Някои от недоброжелателите на Иоан, водени от завист, го наричали празнословец и лъжец. А той, вразумявайки ги, на дело доказал на всички, че може всичко (като използва не само словото, но и мълчанието) “чрез Христа, Който укрепява”^[19] всички. И пазел мълчание в продължение на цяла година, без да каже нито дума, така че неговите укорители се превърнали в просители: защото разбрали, че не бива да се възпира вечнотечащият извор на духовна полза, и като дошли при него, отново го умолявали да отвори богоречивите си уста. Иоан, не обичайки да възразява, им се покорил и отново започнал да се придържа към предишното си правило.

След това всички, удивлявайки се на преуспяването му във всичко, като някой новоявен Моисей, с настойчивост възвели Иоан в длъжността началник на обителта, поставяйки така този светилник на свещника на началстването. Като приел игуменството на Синайската планина, макар и против волята си, Иоан духом се приближил към Божията планина чрез възлизането на ума и получил Богоначертания закон; отворил устата си за приемане на Божието словото; привлякъл към себе си духа^[20] и от доброто съкровище на сърцето^[21] си излял добрите слова на спасението.

И така, след четиридесетгодишни монашески подвизи, Иоан, който вече бил на 75 години, бил избран за игумен на Синайската планина. “И не се измамили добрите ценители, поставяйки този светилник на свещника на началстването” – отбелязва монах Даниил. Това избиране било угодно на Господа, което и се открило чрез особено чудесно събитие. Един от описващите живота му, неизвестен по име, разказва, че немного след поставянето на Иоан за игумен при него в обителта дошли около 600 гости. Когато всички странници заедно със синайските братя седнали на трапезата, се явил неизвестен разпоредител, облечен в бяла туника, подобна на еврейските, и давал нареждания на прислужващите около масата. А когато гостите си отишли и на трапезата седнали служителите – чудният разпоредител не се виждал. Тогава преподобни Иоан казал на недоумяващите монаси:

– Престанете да търсите: светият пророк и законодател Моисей^[22] послужи на това място, което принадлежи на него.

Едно лято в палестинските страни се случило бездъждие и страшна суша. Местните жители дошли при преподобни Иоан, молейки го да се помоли на Бога да изпрати дъжд. И още щом преподобният се помолил, на часа се излял обилен дъжд и като напоил изсъхналата земя, я направил плодоносна.

Когато наближило времето на края му, той благочестно наставил всички братя на Синайската обител – тези свои духовни израилтяни. Само в едно не се уподобил на Моисей, защото преподобни Иоан влязъл с душата си в горния Иерусалим, докато Моисей не достигнал с тялото си земния^[23].

Когато този нов Моисей отивал при Господа, неговият брат, авва Георгий^[24], стоял пред него, проливайки сълзи и казвайки:

– Ето, ти си отиваш и ме оставяш. А аз се молех ти да ме изпратиш; защото без тебе, господарю мой, няма да ми стигнат силите да паса твоята свята дружина: но ето, противно на това, аз те изпращам.

А свети авва Иоан отговорил:

– Не скърби и не се натъжавай: ако намеря дръзновение пред Господа, няма да допусна да бъдеш и година след мене и ще си отидеш.

И това се сбъднало. Защото в 10-ия месец след преставянето на блажения Иоан, и авва Георгий, неговият брат, отишъл при Господа, за да предстои пред Него заедно със своя брат, преподобни Иоан, в славата на светиите, прославяйки Отца и Сина и Светия Дух во веки. Амин^[25].

Преподобни Иоан управлявал светата обител на Синай не повече от четири години. Но кратковременното му управление било ознаменувано с твърде важно събитие: именно към това време се отнася написването на толкова известната и толкова забележителна творба, наречена “Лествица”^[26], заради която и самият Иоан бил наречен Лествичник.

Поводът за написването на “Лествицата” бил следният^[27]. На разстояние два дни път от Синай се намирал Раитският манастир, разположен на един живописен залив на Червено море. Когато преподобни Иоан Лествичник управлявал Синайската обител, игумен на Раитската обител бил също свети Иоан^[28]. След като твърде много слушал за духовните дарования на Синайския игумен, за неговата дълбока мъдрост в делата на управлението на поверените му за спасение души, Раитският игумен написал на Лествичник послание^[29], в което от свое име и от лицето на всички монаси в неговата обител го молел да напише за тях ръководство за духовно-нравствения подвижнически живот.

“Знаейки твоето безпрекословно в Господа послушание към всички – написал свети Иоан Раитски на Иоан Лествичник – ние, немощните, обръщайки се към тебе като към общ отец на всички, като към по-стар от всички и по подвижничество, и по сила на ума и като към превъзходен учител, с това наше послание умоляваме висотата на твоите добродетели… не се отказвай, без леност в Господа, за наше спасение да очертаеш какво е потребно и прилично на монашеското житие, като истинно велик наставник на всички, избрали това ангелско житие, не смятайки казаното от нас за човекоугодие или ласкателство. Защото на твоята истинно свещена глава е известно, че ласкателството ни е чуждо, и ние само повтаряме утвърденото от всички. Затова и се уверяваме в Господа, че скоро ще получим и целунем очакваните от нас писания на скрижали, като истинно ръководство за следващите го неотклонно, и като “утвърдена стълба”^[30], която извежда желаещите до небесните врата цели и невредими, така че те безпрепятствено да преминават и духовете на злобата, и светоуправителите на тъмнината, и въздушните князе. Защото, ако Иаков, пастир на безсловесните овци, е видял в такова странно видение тази стълба^[31], то колко повече предстоятелят на словесните овци ще покаже на всички не само видение, но и самата истина и дело на безпогрешното възлизане към Бога? Укрепявай се в Господа, честни отче!”

Преподобни Иоан имал толкова скромно мнение за себе си, че посланието на Раитския игумен го смутило. Преподобният му отговорил също с послание^[32]:

– Получих – пише Лествичник – изпратеното до мен, бедния и лишен от добродетели, почтено твое писание, и по-точно казано, предписание и заповед, превишаваща силите ми; и аз ще кажа, че ако нямаше страх и голяма опасност да отхвърля от себе си игото на послушанието – тази майка на всички добродетели, то не бих се решил неразумно на такова дело, което надхвърля силите ми. Ти, чудни отче, би трябвало да попиташ за това и да се поучиш от тези, които добре познават това дело; а аз все още съм в чина на учещите се. Но тъй като нашите богоносни отци и таинници на истинното знание поставят послушанието в това, в делата превишаващи силите ни, несъмнено да се покоряваме на заповядващите, то смирено се решавам на това, което е по-високо от мен; със страх и усърдие пристъпвам към изпълнението на твоята свята заповед; на тебе, водителя и чиноначалника на учителите, предоставям да украсиш и изясниш това писание, и като изпълнител на скрижалите на духовния закон, да допълниш недостатъчното. Пристъпвам към това дело заради теб, умолявайки всички читатели, ако някой види в моя труд нещо полезно, плода на това да вмени на нашия превъзходен началник, а за мен да измоли от Бога награда единствено за изпълнението на труда, защото и Бог възнаграждава не за множеството дарове и трудове, а за многото усърдие.

По този повод била създадена творбата на преподобни Иоан, наречена “Лествица”.

Съчинението, наречено “Лествица” както поради това, че свети Иоан Раитски желаел да получи именно такова ръководство, което да представлява “утвърдена стълба”, която извежда желаещите към небесните врати цели и невредими, така и поради мислите на самия ѝ съставител. “По мярата на оскъдния разум, който ми е даден – пише свети Иоан, – построих стълба за изкачване. След това нека всеки сам гледа на кое стъпало стои^[33].” В предисловието към “Лествицата” смисълът на това название се обяснява така: “На стремящите се към това имената им да бъдат записани в книгата на живота, настоящата книга показва най-добрия път, по който да вървят. Защото, вървейки по него, ще открием, че тази книга безпогрешно води следващите я и несъмнено представлява утвърдена стълба от земното към небесното, и показва на върха ѝ утвърждаващия се Бог… Наистина, твърде превъзходно е разсъдил устроилият ни възлизане, равночислено на възрастта на Господа по плът; защото, по примера на тридесетте години на пълнолетието на Господа, знаменателно е изградил стълбата от 30 стъпала, по която, достигнали възрастта на Господа^[34], ще се окажем праведни и защитени от падение.” Така творбата на преподобни Иоан била наречена “Лествица”, тъй като тя има за цел да представи пътя на постепенното възлизане към нравствено съвършенство и е вярно и надеждно ръководство в духовния живот за ревнуващите за благочестието и за спасението на душите си.

“Лествицата”, макар и да е написана изключително за монаси – и затова винаги е била настолна книга на монасите, живеещи в общежитие; и отците на монашеския живот, между които Теодор Студит, Иосиф Волоколамски и други, са се позовавали в своите наставления на Лествицата като на най-добра книга, – в нея може да намери спасително ръководство и живеещият в света християнин. Като първа степен на стълбата се поставя отричането от земните пристрастия, а на върха ѝ се посочва съюзът на трите добродетели – вярата, надеждата и любовта.

За да се запознаем с наставленията на Иоан Лествичник, нека изслушаме наставлението му за тщеславието^[35].

– Тщеславието се проявява при всяка добродетел. Например, когато постя, съм тщеславен, и когато нарушавам поста, за да скрия от другите въздържанието си, пак съм тщеславен, смятайки се за благоразумен. Победен съм от суетността, когато съм облечен в хубави дрехи, но и в лоши да се облека, пак съм тщеславен. Започна ли да говоря, победен съм от тщеславието, поискам ли да мълча, отново ме побеждава. Накъдето и да обърна този трън, той винаги стърчи с бодлите нагоре. Тщеславният човек е християнин-идолопоклонник. На вид той угажда на Бога, но на дело повече се старае да угоди на хората, отколкото на Бога. “Облажаващите ни лъжат” – казва пророкът^[36]. Хората с висок дух понасят обидата благодушно и с радост; а да слушат похвали и да не им се наслаждават могат само светите и непорочните… Когато чуеш, че твоят ближен или приятел те укорява в твое отсъствие или присъствие; тогава прояви любов и го похвали… Не показва смирение този, който сам себе си укорява – (защото кой няма да изтърпи подигравки от самия себе си?), – но онзи, който, бидейки безчестен от другия, не намалява любовта си към него… Който се превъзнася със своите естествени дарби – остроумие, схватливост, художествено четене и произношение и други подобни качества, които лесно се придобиват, той никога няма да достигне небесните блага; защото, който е неверен в малкото, той е неверен и в многото^[37] и тщеславен. Често се случва така, че Сам Бог смирява тщеславните, изпращайки им неочаквано безчестие… Ако молитвата не унищожи тщеславния помисъл – тогава да си спомним за изхода на душата от този живот. Ако и това не помогне, тогава нека го заплашим с позора на Страшния съд. “Който превъзнася себе си, ще бъде унизен”^[38] още тук, преди бъдещия век. Когато нашите хвалители, или по-добре казано, нашите прелъстители започнат да ни хвалят, нека побързаме да си спомним многобройните си беззакония, и ще открием, че наистина сме недостойни за това, което говорят или вършат за нас^[39].

Изобщо “Лествицата” на свети Иоан се отличава с дълбока духовна опитност, съчетана с дълбоко познаване на свещеното писание. Рядко Лествичник изказва някоя мисъл, без да я освети с пряко или косвено позоваване на светото Писание. Съчинението на Иоан е написано на прост, но чист и жив език – с малко думи е казано много, и затова е пълно със сила^[40]. Ето защо Лествицата на свети Иоан винаги е била настолна книга на монасите, живеещи в общежитие^[41].

Свети пророк Иодай произхождал от Самария. След като изобличил Иеровоам^[43] за поставянето на телци в Израилското царство, на които самият той принасял жертви, бил разкъсан от лъв, от което и умрял. Това станало така. Господ заповядал на Иодай да отиде при Иеровоам и да го изобличи, и при това да не яде хляб, и да не пие вино там, а незабавно да се върне обратно. Пророкът намерил Иеровоам да принася жертва на идолите, обърнал се към него и му казал:

– Така казва Господ: ето, ще се роди в Иудиния дом син, на име Иосия, и ще заколи свещениците на жертвеника на тези височини^[44].

Иеровоам протегнал ръка да хванат пророка, но ръката му изсъхнала. Тогава царят помолил пророка да направи ръката му здрава, както преди. След това, връщайки се обратно, Иоад бил съблазнен от един лъжепророк на име Емве, и ял с него. Заради това непослушание Господ допуснал да го умъртви лъв, но да не разкъса тялото му. Умъртвеният Иодай бил погребан близо до жилището на пророка, който го съблазнил^[45].

На този ден се чества паметта на преподобния наш отец Зосима, епископ Сиракузки.

На този ден се чества и паметта на света Евула, майката на св. Пантелеймон, живяла в III век и починала преди мъченията на своя син (преди 305 г.).

На този ден се преставил в Господа монахът, който никого не осъдил. Преподобни Анастасий Синаит^[46] разказва за него следното:

Един монах, живеейки в манастира, прекарвал дните си в нехайство, като не се грижел за спасението на душата си, но през целия си живот се предавал на празност. Доживял до преклонна възраст, той се приближил до смъртта. Когато се разболял тежко и бил близо до последното си издихание, никак не се боял от смъртта, но се приготвял да се раздели с тялото с веселие, хвалейки и прославяйки Бога. Братята, които били около него, и игуменът му казали:

– Ние виждахме, брате, че ти прекарваше целия си живот в празност. Защо в този страшен час на смъртта си така безпечален и радостен? Укрепяван от Божията сила, обясни ни това, за да прославим Бога и ние.

Братът, като се понадигнал от постелята, им казал:

– Истина е, честни отци, че прекарвах живота си безгрижно. Ето, сега ангелите Божии ми донесоха и прочетоха пред мен ръкописанието, на което бяха записани всичките ми лоши дела. Като го прочетоха, ангелите ме попитаха: – “Знаеш ли това?” Аз отговорих: – “Да, зная го. Но понеже откакто се отрекох от света и приех пострижение в монашество, не осъждах никога и никого и на никого не се гневях, то моля Бога над мен да се изпълнят думите на Христа, Който е казал: “не съдете, за да не бъдете съдени^[47]; ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец”^[48]. И още щом казах това, светите ангели веднага разкъсаха ръкописанието на моите грехове. Ето защо с радост и веселие отивам при Бога.

Като казал това, този брат с мир предал душата си на Господа.